Black Gaiden: Origins/On the railroad

Game Master Location : Omnilocational

- Не знам какво си научил за мен - равният й глас се смути за момент. - Но аз бях тази, която остави всички безсилни в онзи ден. Дори убих приятелката си. Може да е билправилният избор, но не е такъв за който заслужавам похвала.

-Ах, извинявай. Сетих се за нещо, но явно не съм могъл да схвана нещата както трябва. Въпреки всичко, добре си направила, защото Синистър разчиташе доста на нея през това време. - той направи леко замислен поглед. "Хм...мога да й кажа за Сифер, но не знам дали това ще е удобен момент, защото може би ще загазя" - сети се той за този саркастичен факт. Вместо това, реши да си замълчи, и да запази самообладание, защото една погрешна мисъл, би могла да издаде неговите чувства, и да породи съмнение. А той не би искал това. Всъщност, Дрейвън спря да мисли. Той просто реши да продължи да си отпочива. Защото това беше доста ценно за него. Опита се да игнорира гърча който получаваше, докато издишваше, като в същия момент се подсигуряваше, че го прави по нормалния начин. Сега всичко зависеше от това да се възстанови достатъчно бързо. А какъв по-добър начин да го направи, ако не се опита да се възползва от този момент? Всъщност той се опита нещо различно. Вместо да не разчита на болката, той се опита да я поеме, доколкото беше възможно. Защото най-добрия вариянт да се справиш с нея е, или като се оставиш да те обгърне, или като се изправиш срещу нея. В случая, мутантът се опита да направи второто. Трябваше да бъде подготвен за всичко. Със силната си воля, той лесно можеше да преглътне това, което щеше да усети. А и се сети, че без труд, няма да може да се изправи скоро време. А той не беше от хората, които ако са ранени, просто изчакваха докато всичко премине. Това се изискваше старание и упоритост, които Дрейвън се опита да постигне в този момент. Той стегна ръцете си, които се опита да използва за нещо като опора. Така, той щеше да ги повдигне, наддавайки натиск върху дланите си, като целеше да се изправи поне в седнало положение. Знаеше какви са последствията от това, за това той понечи изцяло да се отдаде на болката, която щеше да почувства. Е, почти - защото вместо да извика на глас - той реши да го направи в умът си. Ако изобщо това щеше да бъде толкова болезнено. Защото той в този момент беше достатъчно подготвен, че имаше някаква възможност да не усети нищо подобно. Не покачваше адреналина си, нито ускоряваше дишането си. Просто искаше да направи опит, за да провери колко е издръжлив при подобни условия, докато беше напълно спокоен.

Game Master Location : Omnilocational

Дрейвън имаше чувството, че гърдите му и мускулите под ребрата му се разкъсваха при всяко движение, а в процеса на изправяне - като че ли болката продължи цяла вечност. Когато най-накрая успя да седне, обърнат към Индиго, забеляза че тя си играе с някаква тревичка. Повдигна поглед към него със скептична физиономия.

- Значи вече можеш да се движиш, а?

*Е, не беше чак толкова зле.* - помисли си Дрейвън. *...Мда, с изключение на разкъсващата мускулите ми под ребрата болка, не е голяма работа.* Въпреки всичко, той успя да направи това, което искаше. Трябваше да премине през голяма трагедия, нещо от сорта на Брок Ленсар, но все пак постигна целите си. До някъде. Защото ако опиташе да се изправи изцяло, едва ли щеше да може. Вместо това, реши да си остане така в седнало положение, за сега. Поне вече не лежеше, че това го караше да умре от скука. А и веднъж, щом беше останал в това положение, той спря да усеща тази силна болка, и малко започна да се окопитва. Още я имаше, но не чак толкова. Той съзря момичето, и отговори с леко развълнуван тон:
-Ами да. Реших да дам най-доброто от себе си. - разбира се, той и казваше пълната истина, както е. Възможно най-добрият отговор, точен и конкретен. Това също го осъзна, обаче, и го накара да се почувства леко неловко. Откога беше започнал да се "издава" толкова лесно!? Въпреки всичко, той запази самообладанието си. Защото именно това го караше да изглежда готин! Вместо да се съмнява в нейните действия, обаче, той погледна леко настрани, след което понечи да мръдне и ръцете си. Вече можеше да свиква, за това защо да не го направи? Премести ги така, че докато се беше разкрачил съвсем леко, да постави лакътя им на краката си, без да стяга тялото си, защото това би подействало зле. Е, той усещаше, че при всички положения щеше да е така, но докато се опитваше да задържа спокойствието си, и да бъде в нормално състояние, не би му повлияло толкова много, дори и след това да продължи да усеща последиците. А и докато се радваше на атмосферата, той беше в пълно спокойствие. В този момент, не позволяваше абсолютно нищо лошо да не му се случи, докато извършваше действията си внимателно и деликатно.

Game Master Location : Omnilocational

- Значи мога да те оставя да се оправяш? Наистина нямам време да се мотая. Късмет е, че не са ме открили до сега. Имаш оръжие, така че можеш да се защитиш, ако ти се наложи. Ако продължиш тридесет километра на север, ще намериш село където могат да те упътят как да стигнеш до най-близкият град с летище - Индиго се изправи и погледна изпитателно Дрейвън.

-Разбира се!... - отговори Дрейвън, като тонът му беше примесен с леко носталгичен смях. Наистина нямаше тези думи на предвид. Изказа ги само, защото характера му бе такъв - взимаше сложните неща доста лекомислено. Нещо от сорта да гледаш наполовина пълна чаша да бъде празна, преди дори да бъде изпита. Но какво пък? Може би Индиго беше права - за Дрейвън това не би била особена задача. Но в този момент, той не се правеше, че е по-добър, отколкото изглежда. Все пак не беше такъв "фукльо". Което му напомни за момента, в който Юги за малко да победи Кайба, но той се направи, че щеше да се метне от замъка на Пегасъс, заради което спечели. Е, той не се възползваше от това, само защото егото му беше голямо. Може би пред някои други хора - да, но не и пред нея. И колкото да му се искаше да се изправи напълно, все пак не можеше. Не! Сякаш не искаше да го направи. Но дори и да не беше така, колкото и да се опитваше, изглежда можеше и да не успее. Та той тъкмо започна да се раздвижва - едва ли можеше да измине 30 километра до селото, без да бъде нападнат от някое "уули" по пътя, в момента, в който стане немощен, след като се спъне в някой камък през тъмното или нещо такова. Да, изглеждаше доста нелогично. Е...не чак толкова, защото той може би имаше потенцияла да успее, без да бъде "разкъсан" на две. В този случай обаче, нямаше как да го направи сам. Разбира се, той знаеше какво е решението за това. Дрейвън се намуси леко унило, като погледна към земята:
-...Но само ако ми помогнеш да се изправя. И като ме подкрепиш донякъде към дирекцията, защото принципно не мога да се ориентирам много с посоките нощем. - след кратка пауза, той надигна глава към момичето:
-Колкото и да не понасям положението, в което се намирам, все още ти се възхищавам. - сложи той един комплимент към края, който всъщност беше от пълно самопризнание. Когато се "втренчи" към (не - по-точно "през") изпитателният поглед на Индиго, той се усмихна почти незабележително, в очакване на нейната реакция.

Game Master Location : Omnilocational

- Значи все пак не можеш да се оправяш сам, така ли? - физиономията на Индиго изказваше меко казано недоволство от развитието на ситуацията. - Няма начин да тръгна към близкото село, там със сигурност наблюдават за мен. Единственият начин да ти помогна ще бъде ти да дойдеш в моята посока. Но тогава - едва ли ти е трудно да се досетиш, че ако се сблъскам с проблеми няма да ти се размине - Индиго обърна гръб и тръгна на изток. - Ако дойдеш, го правиш на собствена отговорност. Въпреки, че сам каза че не знаеш какво означава това.

-Да се справям сам, а? - отговори той също с въпрос, като тонът му беше малко саркастичен. Разбира се, че можеше да го направи. Имаше два избора в случая - да избере лесния път и да тръгне с Индиго, или да продължи по своя. А и усещаше, че щом я преследваха, нямаше как да се въвлече и той в тези неприятности. Разбира се, можеше да я ползва, за да проследи целите си, но беше прекалено рано за това, а и той имаше своя собствена задача, която трябваше да достигне. Той повдигна единия си крак, и каза:
-Добре!... - след което чрез натиска, който оказа в кракът, срещу земята, той започна да се надига. Опита се да спре да мисли за раната си, докато го правеше. Както и за болката, която продължаваше да изпитва, въпреки всичко. Защото вече усещаше как започна да свиква с нея, и скоро можеше да се адаптира към обстоятелствата така, че да спре да я чувства изцяло. Е, той така или иначе в момента беше замислил за това как ще направи всичко без да се затруднява особено. Понеже беше сложил ръката си върху надигнатия крак, той я използва за нещо като опора, че по-лесно да се надигне. Явно при процеса щеше да се забави, но веднъж, щом като се повдигне, дори малко, той щеше да изправи и другия си крак, и следователно да застане в такова положение, че да се издигне изцяло от земята. На къде щеше да се запъти ли? Ами, той наистина не знаеше, но реши да предположи чрез песента на "картофчетата", по начина на Джоуи Уийлър. Не, бъзик! Просто избра произволна посока, на която щеше да се запъти. А тя беше - както се беше обърнал към момичето, той щеше да поеме на ляво.
-...Не си ми нужна повече. - след като се "сбогува" с нея, той понечи да тръгне. Можеше да предположи колко далече е това село, и че имаше шанс да стигне преди сутринта. Щеше да се оправи лесно, само като вървеше в една и единствена дирекция, и не се отделяше от пътя като най-лошият GPS на планетата, Ророноа Зоро. Ако нещо се влуши, винаги можеше да ползва някое близко дърво за упора, и да си помогне сам. След, като нещата отиваха натам, той избра своя собствен начин.

Game Master Location : Omnilocational

И така, Индиго и Дрейвън тръгнаха, всеки по свой път. Срещата и запознанството им бяха далеч от приятни и твърде кратки, а може би никога нямаше да се срещнат отново.

Нощта падна, а Дрейвън продължаваше напред. Звуците на джунглата идваха от всички страни, чуваше ревове на диви зверове. Беше му невероятно трудно да мърда ръцете си, но за щастие краката му се движеха без особен проблем. Небето беше чисто и луната огряваше пътя му. Но тя не беше единственото нещо, което светеше в мрака. В един момент усети как две светещи точки се движеха заедно с него, отдясно на пътя. От колко време ли беше това?

Дрейвън разбира се не се панираше особено от ревовете на дивите зверове. Все пак не искаше да стане на кашкавал пане, или нещо от сорта. Лек присмех го обзе, при тази мисъл. *Дори ми се дояде при мисълта за кашкавал пане. Жалко, че в тези джунгли не мога да си направя такова...баш.* Друго нещо му направи впечатление, обаче. Изглежда беше преследван от нещо. Или някой. Не беше сигурен точно. Тогава неговото шесто чувство го накара да погледне надясно. С периферията на зрението си забеляза "злите" очи, които се открояваха доста ясно в тъмнината. Вероятно отразяваха лунната светлина, която се отразяваше от слънцето, право върху Дрейвън. Мда. Не изглеждаха много опасни, докато не му препречат на пътя или нещо от сорта. "И мислейки си за храна..." - каза си той на ум, като отново върна визията си върху пътя пред него, сякаш се стараеше да не им обръща никакво внимание. Не! По-точно да избягва тяхното, поради какъвто и да е случай. *Виж ги само! Горките те си нямат и на представа с кого се захващат.* - помисли си той. *Не съм ви никаква плячка. Нямам много месо по мене. А и едната ми ръка е роботизирана. Така, че може да спрете да ме гледате, все едно моите очи не могат да светят като вашите.* - сякаш ги заплашваше той на ум. Моментално, той гледаше да забърза малко. Е, не чак толкова, че да ги накара да направят същото. Просто до толкова, че да е по-напред от тях. Защото не искаше да бъде пресрещнат, и с това да се наложи да обърне в посока назад. В този случай - той не би имал избор, освен да почне да бяга от тях. Не беше много сигурен до къде щеше да стигне, за това реши да не прибързва, както е споменато по-нагоре. Би могъл да усети как адреналинът му се покачи малко, но той не позволи на това да стане прекалено бързо, и не позволяваше на някакви лоши мисли да нарушат концентрацията му в случая. *Просто се успокой, пич!* - натякваше на себе си мутантът. *Нали знаеш? Ако нямаш друг начин да се справиш с това, най-добрия вариант е да го направиш с песен!* След това, той започна да надава някакъв бийт. От сорта на "Ду-ду-ду..ДУУМ!" повторно, като последва леко тананикане в тон [You must be registered and logged in to see this link.] песен, което смяташе за доста саркастично. Надявайки се тези злощастни създания да почувстват ритъма, и разбира се изобщо да харесват музика, той започна да си прищраква с пръсти. Не само, защото така звучеше по-добре, ами защото това беше и добър начин леко да си раздвижи ръцете, и да "живне", както се казва. Въпреки всичко, още преди да се бяха втурнали към него, той набързо щеше да заприпка, колкото се може, по-бързо. Защото това беше единствения вариянт, ако случайно ги изнерви до крайна степен. Всъщност, не. Нямаше от какво да се притеснява. Сега като се беше досетил - винаги можеше да разчита на неговия стар приятел - "г-н Баретта", който все още държеше в инвентара си. Така, че имаше промяна в плана - разчиташе на това да отвлече тяхното внимание с тези фалшиви движения, и ако нещо се обърка, той просто щеше да ги простреля, надявайки се да са вкусни за ядене. (но също така и да стигне възможно най-скоро до онова село)

Game Master Location : Omnilocational

Разбира се, Дрейвън не беше Маугли или Тарзан, така че не можеше да знае как да "убеди" зверовете да не му скачат. И както си ходеше, тъмна, почти неразличима в мрака, фигура се приближи светкавично до към него - притежателят на злите очи. Вече ги делеше разстоянието от само три метра.

Дрейвън застана на едно място, без да предприема никакво действие. В този момент вече нищо не го интересуваше! Ако бягаше, нямаше да стигне никъде. А и нямаше смисъл да използва неговите способности в този случай. Дори и на нещо свръхестествено да се случи не можеше да се надява, колкото и смотано да звучи това.. За това реши да се остави изцяло в ръцете на съдбата, така да се каже. Ако щеше да умре, поне щеше да го направи по собствено желание. Но нещо му подсказваше, че това нямаше начин да се случи, колкото и откачено да беше това.

Game Master Location : Omnilocational

Дрейвън, примирен със съдбата си, позволи на пантерата да го убие. Но някой не позволи на нея да го убие. Чу се някакъв слаб, непознат на Дрейвън звук и животното падна като мъртво. От сенките бавно се показа фигурата на непознат...

[You must be registered and logged in to see this image.]

- Охайо. Така казвате в Япония, нали?

Дрейвън изгледа непознатия някак недоверчиво. Все пак не винаги биваше спасяван от някакви зверове, които се опитаха да го нападат. Което беше малко странно, защото той никога не получаваше такава помощ. Е, мутантът така или иначе не искаше да пилееше силите си върху някакво животно, което беше далеч под нивото му. А и ако се опитваше да го направи, не можеше да си позволи да убива поколенията от...рандъм създания по тези земи. А изглежда тази пантера не беше мъртва. Очевидно странникът имаше някакъв вид "техника", с която просто успя да приспи животното на място, ако ли не - направо го "уби" за миг. Беше доста "добър", ако трябваше Дрейвън да е точен. Погледът на момчето промени дирекцията си нагоре към небето. *Но какво се заблуждавам. Щом съдбата ми помогна по такъв начин...предполагам, че ще трябва да благодаря на този тип* - помисли си той, като отново визията му се насочи към непознатият, който изкочи от сенките. *Е, предполагам това означава да се "размотаваш с грешната публика".* Лека усмивка се появи на лицето му след тези мисли.
-Йо. - поздрави го той, съвсем неофициално, а след това се представи: -Наричат ме Дрейвън. Благодаря, че ми помогна. Бях в малко тясна ситуация за миг, но изглежда все пак ти ми помогна да се измъкна, донякъде... - последва кратка пауза, след което момчето присви леко очите си: -Но кой всъщност си ти? - внезапно завърши диалога, като зададе този въпрос. Говореше му на "ти", само и само защото не приемаше всеки един срещнат толкова, че да започне да му говори "официално". А и в Япония такива обръщения се използваха, когато говориш с някой сенсей-сенпай-сама, и така нататък..Не, че това беше националността на Дрейвън по принцип, но все пак изглежда този, който стоеше срещу него си беше написал "домашното" за това как да различава хората. Или по някаква случайност познаваше момчето. Каквато и да беше причината, той просто реши да се държи естествено. И все пак колкото и да му се искаше, не можеше да се довери напълно на "Anime Anthony". Което беше напълно разбираемо. Просто изчака неговата реакция. С течение на времето, нещата по между им щяха да се изяснят, може би...

Game Master Location : Omnilocational

- Можеш да ме наричаш Линг - непознатият изгледа Дрейвън от глава до пети. Усмивката му не се промени. - Състоянието ти не е добро, нали?

[You must be registered and logged in to see this image.]

-Така ли? - възкликна той. Може би това беше просто чисто съвпадение. Не много често се срещаха непознати с подобни прякори, които изскачаха от сенките. Въпреки всичко, настроението на Дрейвън също не се промени особено. Съмненията му за този тип се промениха особено, но все пак остави това чувство скрито в себе си.
-Бих искал да си купя машина на времето и да се върна назад в пространството, за да променя нещата, но...Докато си летях над тази джунгла, внезапно стана някаква повреда в самолета, и той се срина, не особено далеч от тук. За жалост, не видях някой друг оцелял. - измисли си той набърже, като физиономията му леко се стъжни, все едно го беше грижа. Същност, точно това се беше случило. Но изглежда момчето изговаряше това като някакъв вид фалшиво оправдание за състоянието, в което се намираше. Нямаше начин да каже цялата истина на някой, който бе срещнал току-що. Но...това беше положението. По-добре не можеше да бъде.
-...И, това е горе-долу причината, поради която съм тук. За това сега съм се насочил на някъде, където би могло да има населено място. Изглежда ще стане по трудния начин. - след още една кратка пауза, Дрейвън си остана спокоен и го попита:
-Ами ти? Какво правиш тук? - въпреки това, че водеха съвсем "обикновен" разговор, белокосият не отделяше поглед от Линг. Не беше изключено, че той го държеше под око, макар и да не го показваше особено. Е, ако не друго, по чувствата му щеше да разчете истинските му намерения. Едно излишно потрепване би те издало, в този случай. А Дрейвън знаеше как да се държи по съвсем обикновен начин. Дори би казал, че доста добре си създаваше собствени изрази.

Game Master Location : Omnilocational

- Аз - усмивката на Линг стана дори по-широка, колкото и невъзможно да изглеждаше това. - Те залавям.
Дрейвън усети как времето като че ли се забави, когато Линг приключи краткото си изречение.

-Хееех!? - възкликна Дрейвън от любопитство, като по лицето му се беше изписала садистична усмивка, а изражението му беше доста изненадано, въпреки че нямаше и капка уплаха. Вероятно беше поради факта, че до сега се беше срещал с доста достойни опоненти. Какво ли оставаше да се изправи срещу този тип? (който всъщност изглеждаше доста арогантен, признавайки съвсем на открито неговите намерение) Вярно, че в момента нямаше да има големи шансове, но това се отнасяше също така и до изборът му.
-Интересно! Но...за да го направиш, ще трябва да ме надвиеш в двубой. Можеш ли да го направиш!? - с последните думи, белокосият сякаш се присмиваше на Линг, карайки го да изглежда за смях. Разбира се, в това имаше огромен смисъл. Макар, че и самият Дрейвън много не осъзнаваше до колко висок беше шансът Кира-тип позьорът може да го победи. Защото принципно изглеждаше имаше голям потенциал. Но, дали наистина беше така, или само се преструваше!? Това тепърва предстоеше да се разбере.
-В каквото и състояние да съм, винаги раздавам възможно най-доброто от себе си. - каза Дрейвън, като този път имаше промяна във физиономията му, и за миг погледът му се промени и стана хладен и съсредоточен. Не виждаше смисъл, защо да не нарани "бракониерът" с каквото можеше. Но в същото време трябваше да бъде внимателен, ако не искаше да падне на земята, и по възможност - умрял, точно в следващия момент. За това трябваше да бъде наШрек. Защото въпреки смелият си избор да се бие, вместо да бяга и въпреки това да бъде проследен (и най-вероятно заличен), Дрейвън в момента си мислеше за това дали не направи някаква беля. Но дори и така да беше, момчето имаше чувството, че щеше да се размине. Някак си!

Game Master Location : Omnilocational

Крайщата на устните на Линг се приближиха, но съвсем леко и определено не беше защото беше изгубил самообладание. По-скоро придоби физономия от типа "Let's get starting". С вяла усмивка върху нея. Секунда по-късно, небето се покри с тъмни облаци, като за един миг, и тежък пороен дъжд започна да шиба Дрейвън, както и всичко наоколо, включително Линг. Опонентът му направи бързо движение, което секунда по-късно Дрейвън разбра че е ритник, който го изпрати летящ назад във въздуха. Мутантът падна по гръб на земята. Пороят сякаш се опитваше да го удави, докато все още беше долу.

- Не си ми нужен мъртъв. Предай се, докато можеш.

*Човече, ако знаех щях да си купя нещо за пиене.* - каза си Дрейвън на ум. Е, ако не друго, поне светкавичното движение на Линг се отрази до някъде върху съзнанието на Дрейвън. Светна го за положението, в което се намираше. Но да се откаже толкова лесно!? Никакъв шанс! Първо обаче трябваше да понесе последствията, което беше нещо обичайно. Той се издигна докато не застана в седнало положение. С това изглеждаше раната му щеше да се разшири, но той все пак преглътна това. Но не и водата, която за малко не го удави. Той се изкашля, изплювайки лека струя на земята. Но така и не му се покачи адреналинът. Суровият му живот явно го беше подготвил за този момент. След около минута, Дрейвън се поуспокои за малко, макар и адреналинът му да не беше спаднал.
-Усмихвай се колкото си искаш, но никога не ме отписвай толкова лесно! - каза той. И наистина го имаше в предвид. Може и да беше пострадал леко от тази маневра на опонента му, но това беше само, за да изпробва неговата физическа сила. Честно казано, това не беше впечатлило особено Дрейвън. Но въпреки всичко разбираше, че трябваше да бъде внимателен. И колкото и да осъзнаваше това, той все пак не можеше да се спре пред никой. А и всяка атака имаше противодействие. Това той щеше да го докаже със неговия удар. Който предстоеше да стане. В буквалния смисъл. Разбираше, че Линг в момента си беше свалил гарда, да го подценява. За това реши да се възползва от момента, и веднага с изказването на думите си, белокосият повдигна десния си крак, и се оттласна с него от земята, като така се изправи изцяло, след като се затича, и с другия. Не можеше да използва ръцете си на повече проценти, но пък краката му действаха ефективно. И това беше достатъчно за него, понеже ако не стане неговия начин - направо щеше да се метне. Защото дори и да не можеше да използва своето оръжие, той все пак имаше с какво да отвърне, а би дал всичко от себе си, за да го направи. Веднъж щом се възползва от ситуацията успешно да се изправи, като при опитът му, ръцете му просто се мятаха, все едно нямаше контрол върху тях, като също и гърбът му се наклони от едната плешка на другата, но всичко си заслужаваше, защото веднъж като го направи и се изтича към съперникът си, Дрейвън бе измислил някакъв...доста странен ход. И доста непредсказуем, защото позицията, в която се беше затичал бе странна - бе се наклонил малко напред, въпреки че още беше в изпънато положение. Никога нямаше да се узнае какво щеше да предприеме той. А именно - вместо да се опита да го изрита или да го удари, - той видя точния момент да го хване на място. А именно - веднага, щом чернокосият се опита да се защити някак, Дрейвън бе надострил шестото си чувство за това ако бъде контриран случайно. За това се постара да направи такава маневра, че да захапе неговия опонент. Ако беше изпънал някои от ръцете си - в самоотбрана, щеше да се измести съвсем леко - защото това му беше нужно, за да направи абсолютно същото . Ако Линг се опиташе да се предпази изпъвайки двете ръце пред него, пак щеше да го направи - като тогава атаката му щеше да се окаже и по-зловеща, защото щеше да го срине на земята - като областта в която се целеше бяха китките му, не дланите. Със силната си захапка, той лесно щеше да предотврати Линг, ако се беше опитал да удължи битката. Защото някой трудно можеше да се измъкне в тази схватка без да му бъде откъсната кожата. Вампиризъм но джутсу!

Game Master Location : Omnilocational

Линг естествено не очакваше тази атака. Въпреки това, рефлексите му бяха по-бързи от движенията на Дрейвън и той почти успя да направи маневра, с която просто се дръпна отстрани от пътя на засилилият се дрейвън, заставайки след това зад гърба му. Докато го правеше обаче, той не пазеше мястото откъдето Дрейвън го атакува, в решение направено за части от секундата, а именно - захапа го за лявата ръка, точно под рамото. Линг беше отнесен от силата на сблъсъка и изгубил баланс, падна на земята, заедно със захапалият го Дрейвън.

Изглежда маневрата на Дрейвън успя, колкото и непредсказуема да беше тя. Но ето, че се получи, и той стискаше челюстите си до толкова, че да се забият дълбоко в плътта на опонентът му, дори и през плата на дрехите му. Ако не друго - щеше да е достатъчно, за да го накара да изтръпне. Дрейвън реши да се възползва от момента да хване Линг на тясно. А именно - да прехвърли десния си крак от другата му страна, буквално заставайки върху него, натискайки го надолу. Единствения начин чернокосия да се измъкне беше, ако използва краката си в този момент. Но това нямаше да стане, тъй като той щеше да застане върху горната им част, като така нямаше да позволи тяхното изпъване нагоре. Колкото до другата част от планът му - той щеше да хване ръцете на Линг, държейки ги изпънати до неговото тяло. Така щеше да забрани и тяхното използване. Нужно беше просто да измести неговите встрани. Не беше кой знае какво усилие, стига да задържи достатъчно силно, че да забрани съпротивляването на Линг. Веднъж захващайки ги, Дрейвън щеше да отпусне захапката си, издигайки се почти в седнало положение, като с това щеше да издърпа ръцете му една срещу друга, кръстосвайки ги така, че да не позволява на съперникът си дори да се отдели от земята. В тази позиция, на Дрейвън щеше да му е доста удобно да завърши всичко, но се опасяваше, че щеше да чуе още от Линг. За това просто го задържа на тясно, докато не го измори, използвайки неговата тежест, за да го държи в излегнало положение. Каква ли щеше да бъде реакцията му в тази ситуация? Е...дори Дрейвън да оказваше достатъчно голям натиск върху него, той все още си причиняваше леко поражения и на себе си. Просто се надяваше да издържи достатъчно. В тази ситуация бяха почти в равни позиции. С разликата, че в момента Дрейвън беше над него. Но дали щеше да се задържи за достатъчно дълго?

Game Master Location : Omnilocational

- Защо предприемаш ходове, които завършват с dead end? Няма логика в такова действие - Линг не изглеждаше притеснен от положението, в което се намираше. - И сега какво? Предполагам, че е мой ред да направя нещо.

Дъждът изведнъж премина в градушка, която почна безмилостно да удря Дрейвън, който по ирония на обстоятелствата предпаззваше Линг в момента. Ледените късчета сякаш всеки момент щяха да разкъсат кожата му изпод единствената дреха, която носеше. А ефектът върху превързаната му рана на гърба... Така ли щеше да умре Дрейвън?

Лека садистична усмивка се появи по лицето на Дрейвън, докато продължаваше да държи опонента в схватката си:
-Нужно ли е да има логика в действие, което да не цели убиването ти!? - попита той, като леко притвори очи, от чувството, докато градушката удряше по гърбът му. Трябваше да направи нещо, за да спре тази градушка. Която всъщност според него идваше от неговия опонент, на който силите бяха да манипулира времето. И така, Дрейвън отново реши да предприеме някакво различно действие.
-Е, какво ще направиш, ако!?... - той така или иначе не довърши изречението. Той се наведе настрани - или по-точно направо се метна на земята, като с това се опита да се претърколи така, че с ръцете си да издърпа тези на Линг, карайки го да застане върху него. Когато направи това, Дрейвън вече щеше да е извил неговите ръце така, че да са приближени зад гърбът му. С това, той щеше да преобърне техниката на Линг срещу самият него. И не само. Но така или иначе не мислеше да се оставя за контра-атака. Вместо това, белокосият го прилепна до неговото тяло. И противно на действията, които му се бяха отключили да направи, той реши да направи още един непредсказуем ход, и да го целуне по устните. Да! Точно така. Въпреки, че беше против неговите идеи, той не изпитваше кой-знае какво отвращение от него. Това не само щеше да му помогне да излезе от стреса, в който се намираше, но може и да изкара Линг извън строя за известно време. Ако не - дори да сложи край на двубоя!

Game Master Location : Omnilocational

Линг обаче използва opening-а на Дрейвън и се измъкна веднага от захвата му. Изправи се, извади пистолет и го насочи към Дрейвън, стоейки на два метра от него, а лявата си ръка пъхна в джоба си. Усмивката му, която беше на лицето му преди няколко минути, все още беше там.

- Аз намирам логиката за задължителна винаги.

» Marvel'D: Black Gaiden (Черните Хроники)