Х-имението

-Ятта! Как само се наспааах! - каза си той, като се изправи в седнало положение, и се протегна. За миг той забрави, че раната го болеше, и се хвана за нея, с другата, а на всичкото отгоре главата също го цепеше:
-Ау-оуч, въпреки, че махмурлука пак ме е хванал. Трябва да спря да ходя на подобни партита... - после се огледа и видя хората, които бяха застанали около него, като се усмихна и каза:
-Хей. Къде се намирам? Съжелявам, ако съм ви направил проблеми. Май прекалих доста с ЛСД-то снощи. - определено Стифлър усещаше, че въпреки болката, която чувстваше, се намира в добра среда. Това беше нещо като добро предчувствие. Е, поне беше по-добре, отколкото да се събуди в пандиза.

- Намираш се в "Училището за надарени младежи на Чарлз Ксавиер" - обади се гологлав мъж на инвалидна количка. - Аз съм Чарлз Ксавиер - мъжът подаде дясната си ръка на Дуайт.

За момент Дуайт направи някаква замислена физиономия и повдигна поглед недоразоумяващо нагоре.
-Чарлз Ксавиер? От къде ли ми е познато това име? - замисли се той. Беше разучавал нещо за това училище, но сега не можеше да се сети точно какво, понеже болките в главата му леко му замагляваха спомените.
-От където и да го знам, щом е в оранжево, значи си от добрите. - каза той, след което хвана ръката на професора да се здрависа с него.
-Аз съм Дуайт Стифлър. - представи се той. Беше добре като за начало да направи това, защото каквито и да бяха обстоятелствата да е на това място, изглежда трябваше да спечели доверието на всички други. Макар и да беше малко трудно, той щеше да се справи с тази задача. Дори още да му не беше ясно какво търсеше на място като това, и изобщо какво се случи.

- Приятно ми е да се запознаем - професора говореше с гласа от анимацията(Evolution). Тези около мен са част от X-Men - ръката му мина пред няколкото мутанта наредени около болничното легло. Е, поне приличаха на мутанти. Особено този с металните нокти. А пък и негърката с бяла коса. Как можеше да не е мутант? - Предполагам, че вече знаеш защо си тук.

-Gorgonzola cheese and the world's finest wi-i-i-ine.... - тъкмо когато казваше улавящата фраза, Дуайт замлъкна за малко.
-Хей. Помните ли, когато света би трябвало да е мирно място, и да няма война между хора и мутанти? Това се случва... - продължи да говори той наизуст, като речта му беше спряна от звука на щурците отвън.
-Всъщност... - после затвори очите си за миг и се усмихна самоуверено, и след като изсумтя, щурците спряха да свирят, а той си ги отвори пак, отправяйки поглед към професора.
-Предполагам. Би трябвало да знаете дори преди мен какво е моето решение. Не бих се върнал отново при онзи расистки полицаи. И детските военни хеликоптерчета. Тук съм, трябва да постигна не... - преди да довърши, той се замисли за малко: - всъщност, нямам си ни най малка идея - след всички думи, които изказа, той се усмихна самодоволно, всякъш това беше добро нещо.

Професоре сметна, че ще е по - добре да не обсъжда отговора на Дуайт.
- Чухме за разрушенията, които си направил в родния си град. Иронично, но припадъка ти всъщност е спасил не само твоя, но и доста чужди животи. Всъщност минаха два дни от припадъка ти. През това време някой се погрижи за раната ти - при тези думи професора погледна дясното рамо на Дуайт. - Вярно, ще мина време докато зарастне напълно, но в края на крайщата вероятно ще забравиш че въобще ти се е случило. Припадъка ти най - вероятно се дължи на подсъзнателна защита, която си изградил възможно най - бързо. Никой, не може да гарантира, че подобна защита ще успее да се задейства отново в подобен момент, затова трябва да ти кажа нещо. Поех отговорността и заключих способностостта ти, да манипулираш магнитните полета. Или по - скоро, ограничих я до известна степен. Вероятно няма да ти е по - трудно да ги използваш отново, но ще бъде доста по - безопасно за теб и околните.
Професора замълча. Никой друг не наруши тишината.

-Значи това е станало!?.... - каза момчето, като за миг придоби сериозна физиономия, а бритонът му закри погледът му. В този случай, той не знаеше дали да бъде гневен или щастлив. Но когато си спомни случая с онези военни, той осъзна, че те явно му бяха гневни, за където използва силите си върху който не трябва. Но, щом чу от професора това, че все пак не е толкова лошо случилото си, а именно - че поради проспиването му, той е успял да спаси някого, по лицето му се изрази една оттегчителна усмивка.
-Добре сте направили. Щом силите ми няма да наранят тези около мен, значи всичко е наред.

- Радвам се, че нямаш против, много хора мразят да, цитирам, "им бъркам в главата."
Повечето се бяха изнесли от стаята. Беше останал само професора.
- Когато решиш, че си достатъчно добре за да можеш да станеш от леглото, ти предлагам да се разходиш из пансиона и да се запознаеш с връстниците си - благата усмивка на професора се скри, когато той извърна главата си.

Момчето изсумтя, след което се излегна отново, скръствайки ръце зад вратът си, като гледаше към тавана:
-Колко странен тип... - каза си той и се ухили широко. Беше ясно, че говореше за професора, но всъщност въпреки думите, той беше на съвсем друго мнение, но не мислеше да го показва. Такъв тип човек си беше Дуайт - просто му трябваше още време, за да свикне с обстановката.
-Какво ли да правя сега? Предполагам, че няма да е лошо да поседя за малко тука. После ще излеза да се разходя малко. - си мислеше той, докато гледаше безразлично в една точка.

Внезапно пред Дуайт се материализира лилава демоноидна фигура, ей така от нищото. Поне беше облечена сносно. Той му подаде трипръстата си ръка, като че ли искаше да се здрависа.
- 'Драстии! Името ми е Кърт - представи се той. - Исках да съм първият да се запознае с теб, даже преди професора, но това нямаше как да стане, особено защото ноктите на Лоугън изглеждаха малко по - заплашително днес.

И говорейки Дуайт за странни типове - един още по-странен се появи. Това обаче не впечатли русокосият, понеже вече беше тук, а на това място би могъл да очаква всичко, особено след като професора му разкри обстановката, където намира. Все пак погледа на Стифлър си остана същия като преди малко - безразличен. Това беше, защото му е скучно, явно.
-Йо. Аз съм Дуайт. - представи се той на демоноподобния пич без много да се овърта, като му подаде ръка.

- Аз съм Кърт Вагнер - избърбори той бързо с немски диалект. - Оу! - извика той. - Извинявай, сигурно съм те уплашил - лицето му изглеждаше наистина попритеснено. Пипна някакво подобие на часовник, което стоеше на китката му и О ЧУДО! В следващия момент изглеждаше като нормално момче със... синя коса. Сложи тъпа усмивка на лицето си и явно реши да се преструва, че нищо не се е случило до този момент. - Искаш ли да те разведа из пансиона? Наистина си нямам работа в този момент и ако ме забележат така, със сигурност ще ми лепнат я почистване на някой Х-фръчкоптер я на бричката на Скот.

Стифмайстъра продължаваше да гледа с безразличен поглед. Изглежда не се беше уплашил от момчето - а ни най-малко беше изненадан от устройството, с което той се промени. Като малък беше виждал подобни комикси, и за това не го беше хванал бъз. Дуайт изкриви физиономията си, като направи съркастичен фейс. После изсумтя и каза:
-Geez...предполагам, нямам друг избор, освен да приема. Все пак, така или бях планирал рано или късно да се разхождя из имението. Иначе кое друго би променило денят ми по-добър, от една разходка? - след което се изправи от това болнично легло, понеже му беше омръзнало да седи на едно и също място, и отправи поглед към Кърт:
-Между другото, защо се трансформира? Тази демоноидна форма, в която беше преди малко, е доста готина. - и повдигна ръце въздуха, като затвори очи и се усмихна самодоволно. -...но, няма значение, щом така се чувстваш по-комфортно.

Кърт изгледа намръщено Дуайт.
- Демоноидна, викаш? - сопна се момчето. - В никакъв случай не ме наричай Кърт, докато съм в шантавата си форма пред хора извън Х-Мен, ясно? За света синия демон е познат като "Найткроулър" и по никакъв друг начин - беше сериозен за това. - Ела - подкани го той, отвори вратата и тръгна по коридора, в който се беше скрил професора преди малко. - Може да ти се стори странно, но ще бъде по - добре да не виждаш всички останали едновременно. Първо, защото аз съм първият от тях който те откри - гласът му беше минаваше в ехо, от коридора към Дуайт. - И второ, защото са толкова много, че докато се здрависаш със всеки - тука гласа му не прозвуча толкова убедително.

Дуайт изтича към Кърт, и докато го настигна, той започна да върви с нормално темпо, като бръкна с ръцете си в джоба на суичера. Момчето оглеждаше обстановката около него, въртейки само погледа си, без да си мести главата.
-Ах, ясно. Разбрах за какво приказваш - отговори той, всякъш беше наясно със всичко, което казва момчето, което ходеше до него. Все пак, Дуайт не се сприятеляваше толкова лесно и повече беше привикнал към самотата, за това и за него беше по-добре да вижда всеки един от останалите мутанти по отделно. Защото иначе щеше да му е много шумно, и досадно.
-Между другото, извинявай за това, което казах преди малко. - каза момчето на Кърт. Все пак не знаеше, че той щеше да се разгневи по този начин, когато спомена за "Найткраулър".

- Ньеееееех, спокойно - измънка Кърт. - Все пак не скочи през прозореца. Не, че професора не се е подготвил за подобно развитие на обстоятелствата - Вагнер се изхили просташки. - О, не! Те идват! - Вагнер стисна дланта на Дуайт и изведнъж образа пред стифлъра се превърна в дим.

Стифлъра повдигна вежда. "Какво му стана изведнъж?" - мислеше си той. Щом се крие по този начин - най-вероятно да се опитва да измами Дуайт. Но той реши да измами измамата с измама /Wait, what?/ и тръгна измамен по измамения коридор, като измамено си тананикаше в измамения ум някаква измамена песен, за това как е бил измамен /Измама но джутсу/. Изглежда сякъш не му пукаше, че Найткраулър-а се опитваше да го прецака. Той си продължи заблудено да си се разкарва, ходейки си съвсем спокойно.
-Предполагам, няма да е чак толкова зле... - си каза той, като направи една тъпа усмивка, докато продължаваше напред.

Странно колко развинтена фантазия имаше Дуайт. Но явно мига, му се стори дълъг колкото половин минута. Мига, в който не виждаше нищо. В следващия момент се намираше на нещо като зелена равна поляна. Кърт беше до него, отпуснал дланта му и се оглеждаше спокойно. От двете страни на момчетата бяха наредени по една редица пръскачки, които в момента не работеха. Всичко беше много тихо.

Когато тази гледка се разкри пред Дуайт, той направи една изкефена физиономия, като си каза:
-Ухо-а-а, това е готино! - изглежда той се беше доста вдъхновил от това, което беше видял. Е, нямаше как иначе да не се порадва на свежестта, която усещаше от това място. Все пак не мислеше повече да нарушава тишината, която царееше наоколо, защото му харесваше това спокойствие. Такива шансове за релаксиране трудно се намираха напоследък в живота. Особено докато беше в ЛА имаше доста работа и почти никакво време за почивка.

-Изглежда тук е спокойно – каза Кърт след като се
огледа наляво – надясно. После лицето му доби дяволит вид и той почеса брадичката си с ръка. - Мислиш ли, че ще е удачно да ми демонстрираш малко от силите си? - не беше трудно да се разбере, че Кърт въобще не подлагаше под въпрос идеята, че тези сили трябва да бъдат демонстрирани, че това ще бъде възможно най - правилното нещо на този свят.

Дуайт така или иначе очакваше, че скоро някой ще го накара да покаже силите си, и дори не мислеше да спори за това. А именно - когато Кърт го попита дали искаше да си разкрие способностите, една широка усмивка се появи по лицето му.
-Но разбира се, как бих пропуснал да демонстрирам това? Само да знаеш, че не съм сигурен дали още мога да ги контролирам... - предупреди го русокоското предварително. И все пак, говореше истината - предният път, когато използва тези сили не беше изобщо сигурен какво всъщност правеше. А и не знаеше дали щеше да потръгнат сега, след като професора ги беше заключил. Или поне претендираше, че го е направил. Но все пак той реши да опита да ги използва. Този път поне беше сигурен, че няма да излезат извън контрол, както стана миналия път. Момчето огледа наоколо, и видя, че поне страната беше благоприятна за това, понеже имаше много метални джунджурийки около него /пръскачките/, и той щеше да ги използва за мостра. И, така, беше наред Дуайт да започне да се съсредотучава. Беше му малко трудно в момента, тъй като силите му бяха намалени, а той едва ги усещаше. Но все пак те си бяха негови, така че рано или късно, момчето усети как, докато си съсредотучаваше магнетичната енергия, железарийките направиха своя ход, съвсем леко придвижвайки се към него. Обаче съвсем леко не беше достатъчно - а именно, Дуайт миселше направо да ги изкърти от земята. Доста налудничева идея - но все пак това си беше той. А с без негови собствени усилия, нямаше как да се научи да борави с тези магнетични сили. Когато съсредотучи силата по неговото си тяло, той усети как пръскачките малко се наклоняваха към него, понеже се беше съсредотучил предимно върху тях. Обаче всъщност, Дуайт трябваше да съсредотучи енергията си по такъв начин, че те да се изкъртят, и да се съберат на купчина на мястото, където той искаше. А той искаше да ги манипулира така, че да "левитират" пред него, събрани в купчина като топка. Все още обаче не разбираше от къде идваше тази енергия, която събираше момчето. С всяко събиране, тя нарастваше все повече и повече и "избистряше" съзнанието му, което му даде възможност да се концентрира още по-добре върху тези предмети. Ясно му беше вече, че за да използва тези негови сили, той трябваше да приложи концентрацията си. Когато беше събрал достатъчно енергия, момчето се концентрира и енергията му се увеличи до такава степен, че трябваше наистина да вземе да изкърти пръскачките, които бяха купчина железарии, привличащи се от магнитното поле, което беше създал Стифлър около него. Той изпъна ръцете си в двете страни, и започна да съсредотучава полето върху предметите. Единствено концентрацията го усложняваше, но вес пак той я имаше, за разлика от някои други мутанти, които на това ниво едва ли можеха да се осъзнаят как да използват силите си. Та така, той съсредотучи полето на пръскачките така, че да се съберат в купчина пред него.
-Ка-Ме-Ха-Ме....ХА! - извика той /странно наименуване на силите му/, като събра ръцете си, рязко изпънати напред, и съсредотучи магнитното поле върху предметите така, че да се привлечат, събирайки се в една купчина пред момчето, който не си личеше, но се стараеше по такъв начин, че хем да поддържа неговата енергия, хем да манипулира магнитните полета. Това беше доста трудно като за начално използване на неговите способности. Въпреки всичко, момчето беше уверен, че ще успее, дори и още да не знаеше дали всичко ще провърви, както той си смяташе. Нагледно не изглеждаше, че момчето правеше каквото и да е, но всъщтност през цялото това време, той прилагаше концентрацията си.

Чу се странен вибриращ звук. По - скоро го чу само Дуайт в главата си. Три от пръскачките се деформираха и отвориха. Започнаха да пръскат вода в голям радиус, включително двете момчета.
- УОУ! УОУ! УО-О-О-О-ОУ! Абе ти да не си поредния син на Магнито - изкрещя Кърт. Не можеше да се разбере дали е уплашен или просто стреснат.

Стифлър се зачуди защо новото движение, което се опитва да направи, не проработи, и дори той самия беше изненадан за момент от резултата. Може би това беше ефект от заключването на спосбността му от страна на професора? Или просто не се беше научил да ги контролира много добре, все още. Русокосият погледна към Кърт, като каза:
-You're demented! - и се зачуди какво му стана. Да не би водата, която започна да пръска, да го е стреснала?
-Хей, дойде ми забавна идея! Да играем монополи!!! - смени темата на бърже Дуайт, и зачака отговор

Кърт изглежда беше готов да протестира срещу внезапната смяна на темата, когато обаче извика от страх. Внезапно металните пръскачки се вдигнаха от земята изпод тях се вдигнаха ВОЕННИ оръжия. Стифлъра беше просто убеден, че това са военни оръжия, нямаше какви други да бъдат. Беше виждал такива по филмите. В случая тези бяха насочени към тях. Не бях готови за стрелба, те директно започнаха да "плюят" плазма по двете момчета.

Дуайт се изкефи още повече, когато видя оръжията. Но веднага си промени мнението, когато забеляза изражението на Найткроулъра, както и, че тези неща щяха да стрелят. Изглежда както каза Кърт - "...не, че професора не е подготвен за тези неща". Така беше и Стифлър, между другото. Той не можа за момента да измисли видим план, освен да извика на Найткраулъра:
-Бързо лягай да "спим"!!! - след което го бутна на земята, като заедно с това, и той бързо се хвърли на земята по корем. Беше много напечена ситуацията, затова просто не можеше да предприеме друго действие, а и това го беше гледал по филмите, че първо трябва да измислиш как да избягаш от лазерите, а пък после да използваш психическия си ум, за да ги деактивираш. Това и се опита да направи русокосият. Но дали щеше да се измъкне навреме, за да предприеме следващо действие, още не се знаеше.

Това беше много труден момент. Кърт успя да действа достатъчно бързо за да... се телепортира точно, след като един изстрел го уцели по рамото. Това явно разконцентрира момчето, защо се телепортираха на около пет метра разстояние от земята. Дали заради раната или просто защото се беше панирал, Найткроулъра изпищя вместо да телепортне двамата на по - близка до земята точка. В резултат момчето удари тежко земята, след което отнесе е тежък удар от страна на падналия върху него Дуайт. Това явно беше повече от достатъчно на телепортера за да изпадне в безсъзнание. Оръжията обаче се вдигнаха дори по - нависоко от земята и се завъртяха към двете момчета. Всичките.

Дуайт се изправи, взимайки Найткраулър в двете си ръце. Изглежда нямаше друг избор, освен да го мъкне със себе си.
-Това ще доведе до проблеми... - си каза момчето, като се беше ухилил широко. Изглежда тези машинги не бяха толкова бързи, и момчето имаше някакъв шанс да ги изпревари. Но трябваше да намери по-лесен начин за придвижване...You guessed it! Момчето се готвеше да скочи във въздуха, точно в този момент, когато оръжията започнаха да стрелят. Планът му беше да реагира толкова внезапно, че оръжията да стрелят в самосебе си, и да се разрушат. Междувременно, още нещо притесняваше момчето.
-Къде ли е "червеният" бутон? - тези мисли преминаха през главата му, докато той с периферията на зрението се оглеждаше. Но в същото време гледаше да внимава за лейзър-биймчетата. "Добре, че не ми трябват такива екстри като cock push-ups..." - мислеше Стифлър, докато вече взе решение, и когато настъпи точния момент, в който оръжията щяха да почнат да пуцат по тях, той бързо нарами Найткраулъра на гърбът си, макар че и му натежаваше малко, но едва ли беше проблем за "напомпеното" с мускули тяло на Дуайт, и се оттласна рязко от земята, надявайки се на "щастливата звездица", че планът му ще проработи. Макар и ситуацията да беше доста напечена, една налудничева усмивка се появи на лицето на Стифлъра, мислейки, че ще се справи....

Плана на Дуайт би проработил трудно, дори да имаше късмета на Домино. За щастие обаче, неговия късмет беше добър почти колкото нейния, или поне беше близко, защото се появиха двама човеци, които буквално спасиха живота му. Така де, мутанти. Единият носеше нещо като футуристични очила, а другата беше готина мацка, някъде на около двадесет години, с червена коса. Уоу... мам-м-м-ма!
- Покрий ги Джийн - извика мъжа, докосна очилата си и О ЧУДО! От очите му излезе лазер, който започна да разрушава защитните системи.
Колкото до "Джийн", тя само допираше пръсти до челото си. Плазмата, която плюеха защитните системи спираха на половин метър от момчетата и нея самата. Каквото и да правеше, вършеше работа, защото един плазмен изстрел не уцели лазерния пич, без никаква явна причина.
- Мерси, Джийн - благодари й той.
След още няколко негови оптични бласта, в градината не остана нито една защитна система. Опасността беше преминала и лазерния пич, и Джийн си отдъхнаха.

Сериозно, защо подяволите Дуайт си мислеше да скача, тъй като забеляза, че беше заобграден от...мадърфакинг пръскачки, трансформирани в плазма-оръжия!? И сериозно ли се случваше това, което стана преди малко или май Дуайт беше прекалил със филмите? За миг, самия той не можеше да повярва какво се случва. Един пич с футуристични очила, и някаква червенокоса мацка "изкочиха" от нищото, и деактивираха лазерите, все едно не бяха ...нищо!? Той така се беше облещил, че беше направил физиономия, подобна на: "O_O".
Не знаеше изобщо какво да прави... Които и да бяха тези "хора", те просто не бяха обикновенни. За миг се досети, че той не е ни най-малко различен от тях. Изглежда трябваше да навакса яко с тренировки, защото ако само се беше научил как да контролира силите си, той щеше да е достатъчен, за да спре тези нещица. Всъщност, той дори не трябваше да си използва силите срещу тези неща, защото това довлече до всички тези неприятности, които се случиха преди малко. След момент, момчето се отпусна...имаше чувството, че ще се стовари на земята като човал с картофи. Но все пак, те му спасиха живота, и той нямаше как да не им благодари. Русокосият се засмя тъпо и каза:
-А-ха-ха...Благодаря ви! Вие ни спасихте животеца... - като се потъркваше за главата с дясната ръка. - след тези думи, момчето направи някаква тъжна физиономия, макар и да правеше така, че да не си проличава много много, и измърмори под носа си:
-Съжелявам за неприятностите...

Джийн гледаше двете момчета обезпокоено, а очилатият пич - намръщено.
- Не си спомням някой да ти е позволявал да напускаш болничната стая - каза той. - Нека позная... Кърт е в основата, както винаги.
- Спокойно Скот - обади се Джийн. - Да се погрижим за Кърт.
Двамата вдигнаха отпуснатото тяло на Кърт на рамене и го изведоха от градинката. Но Дуайт не остана сам, в поляната се появи същество подобно на човекоподобна маймуна. Гледаше разрушенията причинени от Скот с примирение.
- Някой отново се е помислил за техник и е активирал защитата срещу Магнито, без дори да разбере какво точно е направил - каза съществото.

Дуайт си се почесваше по главата, и наблюдаваше случката. Всичките му приличаха на някакви wierdos. Но пък бяха забавни. Все пак, той мислеше да се направи на ударен. Но нали беше нов, и няваше начин да си помисли, че тези пръскачки всъщност са "мистериозни" неща, които могат да се трансформират в шибани плазма-оръжия.
-Сори, сори! Не знаех, че тези пръскачки могат да правят това. - каза момчето на Бийст-а, като отново се смееше тъпо, и си отдъхна.
-Много готина защитка, thought... За малко помислих, че с нас е свършено. - след тези думи, момчето се приближи малко към мутанта, като го погледна.
-Между другото, аз съм Дуайт. - представи се момчето на звяра, подавайки му ръка. Не изглеждаше кой знае колко изненадан...всъщност можеше и да си проличи, че той му се радваше. До колко - това не си личеше точно...но все пак беше доста приветлив.
Чудно, но факт, "звярът" се здрависа грациозно с момчето.
- Приятно ми е да се запознаем, момче - каза човекоподобният... човек? - Аз съм доктор Хенри Филип Маккой, познат още като Ханк - явно интереса на Ханк към момчето беше сериозен, щом въпреки учтивото си представяне не изчака Дуайт да се представи. - Момче проявяващо заложбата като твоята... Това е просто невероятно. До този момент нямам информация, доказваща че имаш роднинска връзка с Магнито и все пак...Удивително!

Изглежда този има някакви интересни неща, които да каже. И все пак, Стифлър все още не схващаше за какво говори той. Но пък нямаше да е зле да използва този момент, за да извлече малко информация.
-Хееех? - иронично възкликна той. -Това, което "проявих", беше нищо, всравнение с това което мога да направя всъщност. Все още се уча как да се контролирам, но изглежда нямам кой знае колко голям напредък в това начинание. - след тези доста добре измъдрени думи, Дуайт реши да разбие ситуацията:
-Между другото, кой е този Мако...Магни...Магней....Мадисън, или както му беше "мистериозното" име там, за когото всички плямпате? - след зададения въпрос, той повдигна веждата на дясното си око недоразоумяващо. Явно това би трябвало да е някой доста велик "вилиън", за да са стресирани до такава степен от него.

- Той не е точно злодей - каза Ханк, сякаш беше прочел мислите на момчето. - По-скоро мирогледа му се различава от този на Ксавиер. Все пак се опитва да създаде един по - добър свят за бъдещото поколение мутанти, точно както Професора.

-Хмммм? Мирогледа му е различен, казваш? Значи докато професора търси добър начин да постигне целите си, при "Мистериозния" е обратното. Точно за това двамата са съперници. Така ли да разбирам? - недоразоумяваше изцяло Стифлър, като все още не правеше голяма разлика. Но пък схващаше бързо това, което Ханк казваше. Беше му станало интересно обаче, за това реши да го поразпита още малко, само че смени темата.
-Дотук съм наред. Само дето не разбрах защо ме беше довел професора на това място. Нещо не се връзва... Или по-точно, какво ли се предполага, че трябва да правя сега?

- Съперници - промърмори Ханк, сякаш чуваше това, което му се говореше със забавяне. - Никога не са били съперници. Те са просто приятели. Може би по - скоро братя. Точно за това тази игра, която играят от толкова много време е тъй непонятна за почти всеки освен тях двамата. А Професора те доведе тук, защото не можеше да те остави без надзор. В теб имаше нещо, извинявай предварително, нередно. Така се изрази той. Отдавна не съм го чувал да говори по този начин. Почти откакто...

-Значи те са гиганти? - каза Дуайт, като за миг се почуди на своите думи: -Чакай малко...гиганти? В това дори няма никакъв смисъл. - след което въздъхна, сякъш не искаше да казва нещо, но...о, не! Спомена го!
-Нали знаеш...харесвам One Piece! - после изсумтя, и се обърна на другата страна. Всякъш за момент беше ядосан заради нещо.
-Както и да е.... - "изръмжа" той. Явно наистина не му беше един от най-добрите дни. Не харесваше да бъде различен от другите. За това той реши да релаксира малко. Определено му трябваше, за да може да забрави за причината, поради която се е ядосал. Но първо той трябваше да тръгне навътре към пансиона, и да намери мястото, където бяха отнесли Кърт. Все пак, нямаше смисъл, докато е ядосан за нещо, да се чувства и виновен, заради живота му.

- Последвай ме хлапе - подкани го Ханк. - По-късно ще се оправя с техниката.
Човекоподобният влезе в сградата, последван от Дуайт. Минаваха през коридори, чийто стени бяха покрити с картини. Някои бяха произведения на изкуството, докато други... е, не че не бяха произведения на изкуството, просто хващаха интереса на зрителя, с това че изобразяваха членове на отбора X-Men. Една такава беше закачена до отворения вход на лазарета, където около болнично легло, подобно на това, на което беше лежал допреди малко Дуайт се бяха наредили доста тинейджъри. Разговаряха на висок глас.
- Чух че Магнито се е вмъкнал и го е разпердушинил - каза един.
- Ньеех, мисля че просто се е опитвал да се изфука пред новака - обади се друг, скептично.
- Може да е бил Саблезъб - каза писклив момичешки глас.
- Ти луда ли си? - отговори й момче. - Не мисля, че щеше да се размине само с тези натъртвания, ако се беше изпречил на съперника на Лоугън.

Изненадващо беше, че Звярът знаеше точно накъде отива Дуайт. Както си беше застанал пред вхова, и слушаше приказките им, момчето се зачуди дали изобщо щеше да е добре да влезе в това място. Но пък какво би могъл да загуби? Най-много да го намразят вички, и това е. Е, това предполагаше Стифлър. Дали ше е така, беше друг въпрос. А и трябваше да се изправи пред проблемите си, защото не мислеше да бяга повече от тях, или да преспива. "Този пич по-добре да е уживял, иначе ще ми тежи на съвестта за цял живот." - си мислеше момчето, като беше направил сериозна физиономия. Той пристъпваше бавно напред и влезе в стаята, където се провеждаше диалога между другите. Напрежението нарастваше, но Дуайт се държеше както подобава:
-Йо. Как е той? - попита ги русокоското, като зачака отговор. И се надяваше скрито той да е положителен. За момента сметна, че е най-добре да не се приближава баш до другите.

- Ей, чек ит аут! - викна едното момче, което светкавично се обърна в посока на Дуайт.
- Виж ти, новият член - измърмори учудено друг.
Постепенно всички се извърнаха и загледаха втренчено Дуайт.
- Нали не пострада? - запита първият проговорил и подаде ръка на г-н Стифлър. - Не знам какво е направил Кърт, но за щастие не те е наранил. Аз се казвам Боби Дрейк, приятно ми е
- Аз съм Берсерк - представи се другият.
- Естествено, че Рей ще побърза пръв да се изфука с никнейма си - каза едно от другите деца.

"Все още ли мисля в тези кавички?" - си размишляваше Дуайт на ум. После се здрависа набързо с момчето, което му беше подало ръка.
-Йо. Аз съм Дуайт Стифлър. - отговори му той. "Уассъп, кавички. Липсвахте ми. Как ли ще се забавляваме заедно?" - обади се глас в главата на русокосият. Нямаше и на идея за какво да мисли в момента, и беше малко объркан. За миг той погледна ей така: "O_o" другите, защото за първи път от години виждаше толкова непознати лица. След, като се здрависа с Боби, той се приближи и си проби път през другите, които бяха заобиколили Найткраулъра. Той изсумтя, игнорирайки останалото народ, и каза:
-На мен нищо ми няма, но все още се притеснявам за неговото здраве. - като зачака най-после някой да му отговори за това как е положението на момчето.
-So, някакви резултати!? - попита ги Стифлър, без да се овърта много-много.

- Добре е - каза Боби и погледна скептично лежащия Кърт. - Вероятно ще се преструва ден - два, за да не ходи на даскало - Дрейк доби физиономия, сякаш замисляше някой изключително зъл план. - Възрастните ги няма. Какво ще кажеш, да влезем в Дейнджъръс Бакс? Искам да кажа, Опасната стая.
- Да-а-а-а, тъкмо ще видим какви са силите ти, а? - каза Берсерк. - Някой идват по - способни тук, други дори не знаят защо ги наричат мутанти. Нали се сещаш, от оня тип който пропадат през леглото и пода в мазето, докато спят.
- Кити ще те убие като се прибере - чу се момчешки глас.

"Фю...това е "бласт". За малко си помислих, че съм вън от това място" - си мислеше момчето. Когато дочу обаче какво плануваха другите, той каза:
-Аъъм *НА тоя какво му има!?* Не мисля, че ще е добра идея да... *йеах, наистина е "бласт" * ми видите способностите. *Готино, мисля в звездички!* Разбирате ли? *че сте тъпи* Доста екстремно е, а и ме е малко страх *за живота ви* 'щото това е Дейнджъръс Бооаркс, и...мисленето й отвът съдържа доста критисизми - нещо от сорта "Fockin' Socks".
След всичките тези неща дето каза, Дуайт вдигна ръце, като изсумтя:
-Вижте, не разбрах изобщо за какво имам на предвит, но наистина не мисля, че това е добра идея. - обясняваше се момчето. Едва ли щеше да има поне някой, който да беше схванал за какво има напредвит Стифлър, след като и той самия не знаеше какво говори. /Wait, what?/ Той просто направи някаква объркана физиономия, и се хвана за главата.
-Днеска не ми е ден... - измрънка той, като се обърна, и тръгна да излиза от стаята.

- Пич, няма да ти се размине - най-накрая Дуайт разбра, че момчешкия глас идва от най - малкият член на групата, момче най-много на дванадесет години. - Те ще влязат с теб или без теб, а когато Лоугън и може би по-лошо - Скот се приберат, всички в къщата ще го отнесат. Включително новака. А понякога - особено новака. Дано това не е някой от тези случаи.
Някои от тинейджърите тръгнаха директно към някаква посока, сякаш наистина не ги интересуваше как ще постъпи Дуайт, докато Боби все още не беше сигурен дали да последва останалите или да изчака още малко Стифлър.

Дуайт погледна към хлапето, всякъш не го интересуваше изобщо какви ги дърдори. Не след дълго напълно го игнорира, като изсумтя и се обърна в другата посока, казвайки:
-Както и да е, хлапе! Просто ревнуваш, защото не знаеш какво е да си роден с "имбави" способности. Вероятно точно за това професора ме вика на това място. А не за да ме взимат за "Midget Apple". - и продължи да ходи напред, като изведнъж рязко се спря, точно когато застана под вратата. Той стисна зъби *Това няма да е на добре, но щом толкова много искат да загубят живота си...* но не показа това на който и да е от другите, понеже беше с гръб към тях. Миг след това, физиономията му се промени, и той придоби широка самодоволна усмивка, чак дори малко "плашеща", като стисна юмрук в дясната ръка и я вдигна във въздуха:
-Оукей! Потегляме към Дейнджъръс БоАркс! Само, че да знаете - ако се случи нещо с вас, няма да съм отговорен аз. - и продължи да върви напред, свличайки ръката си, и отново с нормална походка. Погледът му беше прикрит от бритона - да, той дори и не знаеше на къде точно трябваше да отиде. Очакваше другите да го опътят до това място. Междувременно отново придоби хладнокръвна физиономия. Кой ли знаеше в какви пъклени планове го пробутваха, а и какво можеше да се случи...

Групичката тинейджъри стигна до вратите на Опасната стая и влезе вътре. Да, само тинейджърите, защото на хлапето беше отказан достъп.
- Съжалявам, хлапе - каза Боби и обърна гръб, подканящ Дуайт да влязат по - навътре.
- Твърде е опасно за деца, Джейми - каза Берзерк на малкия. - Нали, Джуб?
- Естествено! - отвърна момиче с кестенява коса, което след това се скри, някъде в огромното помещение, което представляваше Опасната стая. - Хайде, нагласила съм програмата!
Джейми уни, но за щастие вратите на стаят се завториха зад останалите, скривайки мутрата му от очите им.
- Това е то, вътре сме - каза усмихнат Боби на Дуайт. - Само тук можеш да усетиш чувството от истинската битка. Възрастните не биха ни допуснали срещу някой лошковец още няколко години, ако зависи от тях. Но тук... е, сам ще видиш.

За сега Дуайт последва всички подкани на Боби, и застана до него. Искаше да обърне плана му срещу него, какъвто и да беше той. Всъщност - русокоското в момента нямаше какво друго да направи, освен това. Зарадва се обаче, че поне "хлапетата" няма да участват в това "меле". Но дали щеше да е това или просто тренировка, не се знаеше, но единственото, което Стифлър усещаше е, че нещата не вървяха на добре. Въпреки това, той прикриваше скритите си мисли, и повдигна глава, като разкри решителен поглед и се подкикоти, отново ухилвайки се до уши, но този път самоуверено, казвайки на Боби:
-Не, че ме интересува мнението ти, честно казано... Каквото и да предстои, Стифмайстъра ще се погрижи за унищожението му. - и миг след това, той изкриви леко главата си заплашително, стискайки юмрук.
-Готов съм да ритам задници, и да пия чай. А и нямам чай. Това, което казвам е - пускайте "мистериозните" неща и да започваме!

- Още не сме ти се представили - засмя се Боби. - Ние сме бъдещето на Х-Мен!
- Аз съм Джубилиейшън "Джубилий" Лий.- представи се момичето с кестенява коса. Вдигна ръце и изстреля искри във въздуха, излизащи от дланите й. - Аз съм специалиста по фоерверките.
- Боби "Айсмен" Дрейк - извика Боби и цялото му тяло се покри с лед. Уоу. Това си беше готино. - Аз съм хладният пич. Схвана ли? Хладният!
- Рей "RWJ" Уилям Джонсън! - каза Берзерк, след което за няколко секунди настъпи неловко мълчание.
- Фейл! - извика един от тинейджърите.
- Имам предвид Рей "Берзерк" Крисп - поправи се Берзерк, след като видя, че шегата му не се получи. Той не повдигна ръце, но от дланите му все пак излезе нещо. Нещо като електричество, би могъл да реши Дуай Стифлър.
- Табита "Бум Бум" Смит - каза русо слабо момиче. - Никога не се бъзикай с мен - предупреди тя Дуйт. Разтвори пръсти и от тях изпадах

Дуайт забеляза гледката пред него. Лавата не му въздействаше много добре на умът, и за това той започна да говори много бързо, без да мисли:
-Знаеш ли...всъщност не знам какво е толкова важно около бриджовете. Искам да кажа, хайде де...Първо, някой прави абридж. И после другите всички го използват, викайки - "У-ух, вище! Абридж! Това е ново!". И тогава другите двама правят абридж и той прилича доста на първия, но хората го използват въпреки това, защото другият е като - "У-у-ух, виж, техния бридж е добър също, проверете го!" И тогава другите трима са нещо от сорта - "У-у-у-ух, ще направим най-добрият бридж на всички времена, ще комбинираме талантите си, и ще бъдем като - "У-у-ух, вище колко е Британски, тотално е гениялен, лол!" Абриджа им изглеждал прекалено добър, и се превръща във най-добрия бридж от другите бриджове! Всички се абонират за него...Искам да кажа - всички го пресичат, защото е бридж. Дам. И преди да се усетиш, всички и майките им правят бридж. Така че има бридж...навсякъде! Никой дори не знае защо правят бридж още. Те просто искат хората да го пресекат. На тях не им пука на къде отиват. Първият пич е като - ще отида на облог, за да направя промоция за бриджа ми. Това е като - това е просто бридж, не е голяма работа! Преживей го! - после се почеса по главата и добави: -Виж, не схванах повечето от това, което изговорих, само казвам, че ще трябва да премина през тези бриджове сам. Гледай от мен, и после ме последвай и ти. Ще видиш, че няма нищо страшно!
Когато свърши с приказките, той погледна към бриджовете, и въздъхна, като се вгледа точно в момента на движенията им. Изглежда втория слизаше пък надолу в лавата.
Стифмайстъра изчака първия бридж тамън когато започваше да се издига от лавата и стигаше към средата. Малко докато стигна до средата, той се приготви да направи скок. Не мислеше да се задържи за мноо на тоя бридж за това той просто скочи на издигащият се, и по това време свалящият се би трябвало вече да е на нивото на изкачващият се. После Стифмайстъра щеше рязко да скочи сравнително високо, и да се хване за слизащият надолу мост, и евентуално, да се метне бързо на неподвижната платформа. Тук нямаше много какво да се мисли. Всичко просто беше въпрос на атлетизъм. А Дуайт тамън се научаваше и на някакви акробатични движения, които за в бъдеще доста биха му помогнали. Все пак - в миналото, той имаше известен опит във фрийрън-а. Едни мостове не биха го спрели толкова лесно, особено след като той използва рефлексите си, след като беше преценил всяко едно движение на мостовете, както и каква бързина точно да използва.

Дуайт ловко... добре де, не ловко, но все пак успя да се справи с мостовете. Не беше лесно да се правиш на паркур маняк, когато под теб течеше врящо езеро с лава. Психическото напрежение щеше да го убие, ако не лавата. С първия асансьор иди-доиди, справи се що-годе добре, макар че докато прелиташе към него, замалко помисли че може би няма да успее да го стигне преди да ескалира твърде нависоко. С втория имаше значително повече проблеми. Този, на който се намираше в момента бързичко се вдигаше. Дуайт мислеше, че ще скочи навреме, но психически не беше подготвен и позволи да го подминат два падащи асансьора преди да се престраши да поеме следващия(все пак не знаеше какво може да има на тавана, току виж някоя по - висша сила в този свят решила да му набие Spike Fatality. Както би могло и да се очаква, падащия асансьор бе много по - стресиращо препятствие. Тук нямаше право на грешка, пропуснеше ли единствената възможност, щеше да разбере какво се случва с металите, които разтапяха в завода, някои от изгонените от него самия, братовчеди Стифлър. Естествено, момчето не беше подготвено за ситуации от такъв тип и скочи доста преди асансьора да наближи стабилната платформа. Естествено, постъпи по - добре, отколкото ако беше изчакал повече от нужното, само където сега падна доста лошо на таза си. Болката, която изпитваше в областта на тазобедрената кост, беше неприятна, дано не си беше счупил нещо.

Дуайт се изправи на колене, като се подпря с едната ръка на земята, и се повдигна с нея, а с другия леко се държеше за таза, където почувства болката. Е, беше доста неприятна, но пак се търпеше. А и той не искаше много да се преструва пред момичето. Освен това не беше много от хората, които не могат да търпят такива наранявания. Така че имаше повече от достатъчно основания, за да се изправи на крака, и да се престори че нищо не се е случило, след като си махна ръката от областта на таза. *Чудех се...дали някой всъщност не ни пробутва в някакъв капан или нещо от сорта?* - си мислеше той. Нямаше как да разбере, освен ако не мине през тези нива, които го очакваха по-напред. Това обаче щеше да почака, тъй като първо, той трябваше да изчака Магма също да премине през тези мостове. Стифлър се обърна към момичето и каза:
-Виждаш ли? Детска игра! Сега си ти наред. Може би даже ще се справиш още по-добре, от колкото мен. - каза той на Магма, като след като изговори тези думи, се беше усмихнал самодоволно, като с решителния си поглед, той се опита да й вдъхне малко кураж.

Магма го изслуша и се усмихна леко пресилено. Може би беше само за да не несигурността си, но във всеки случай тези думи я бяха окуражили достатъчно, че да се опита да направи нещо. Доста по - умело от Дуайт, тя скочи върху първия асансьор секунда преди да се изравни с нивото на стъпалата й. За разлика от Стифлър, не позволи нито един от вторите асансьори да я подмине, а директно пое първия който слезе от горе. Физиономията й изразяваше нескрита паника, но може би стреса й позволи да действа по - трезво отколкото биха постъпили други на нейно място. Скочи с писък от втория асансьор на стабилната платформа, където се намираше Дуайт и падна на краката си. Приземяването й беше по - добро от това на Стифлър, най - малкото защото нямаше подобно голямо разстояние до платформата. За това пък беше рискувала да пропусне шанса си. Във всеки случай, сега беше жива и здрава. Засега.

Дуайт забеляза, че за момент момичето се паникьоса, но пак успя да се справи дори по-добре от него самия. Той я прегърна с лявата си ръка през гръб и каза:
-Видя ли? Казах ти, че няма нищо страшно. Въпреки, че ти сама успя да се справиш със страха си, което е доста добро начало. - опъти я Стифлър, след което погледна напред. *Чудя се, как ли се справят другите?* - си мислеше той. Надяваше се до края да се съберат отново целия тийм. Той тръгна напред, като чак след като започна да ходи, той си махна ръката от момичето.
-Да вървим напред! - каза й той, докато по лицето му се изписа самоуверен поглед. Имаше чувството, че каквито и препрядствия да се изпречат пред него, все ще успее да ги преодолее. Все пак, той си държеше отворени очите на четири - беше в очакване за абселютно всичко странно наоколо. В същото време, той се запита какво ли щеше да се случи по-нататък. Дали щеше да открие източника на неизвестната сила, която по-рано манипулираше всичко наоколо? И ако открие източника, дали щеше да има достатъчно кураж, за да я заличи? Stay tuned...

- Просто усетих, че започна ли, няма връщане назад - каза Амара и избърса изпотеното си чело.
Следващото препятствие изглеждаше по - сложно от предшестващото го. Платформата беше някъде пет метра дълго и два широка. След края й, в посока на нещо, което приличаше на изход от залата, се движеха отново левитиращи платформи, но вместо да се издигат и да падат, те се приближаваха и се отдалечаваха. Първата спираше на около метър разстояние от безопасното място на което стояха Дуайт и Амара, а следващият горе - долу също на метър разтояние от там, където свършваше пътя на първия. Подобно на тези два моста.

Дуайт се спря и се вгледа в мостовете. А какво точно гледаше? - ами трябваше да следи движението на мостовете, а по-точно - на какво разстояние ще се спрат моста, и после - ще се приближат. И също така ги проследяваше, за да разбере кога точно трябваше да скочи на първия, и после на втория. Беше си набелязал разстоянието от един метър, и се подсмихна, като си каза:
-Хех...значи този път се движат хоризонтално? - след тези думи, той се подготви да мине и следващия тип мостове, и накрая да излезе от тази стая и да покори това място. Забеляза, че когато не е на тея мостове, му изглежда лесно, а инак беше доста сложничко. Но нямаше време да се притеснява за това. Той просто запази самообладание, и направи лека въздишка. Докато си отдъхваше, Стиффмайстъра изчака следващото приближаване на първия мост към него. Докато приближаваше моста на разстояние метър и половина, той се засили и направи скок към него. За следващият мост, той трябваше да изчака да се приближи също на разстоянието метър и половина. Не трябваше да чака моста да се приближи напълно, щото после нямаше да може да го хване - щеше да фейлне както предния път. После отново щеше да изчака на разстояние метър и половина да се приближи следващият мост от другата платформа и да се засили на там. Като се засилваше от някъде към средата на моста, и скачаше близо от края им (не баш в края им...)

Дуайт успя по невероятен късмет да стигне до втората платформа. Стреса, обаче, отново си каза думата. Въпреки че пренебрегна паниката при първия си скок, втория му дойде в повече. Проблема беше, че бе несигурен още при скока. Платформата пристигна само с миг закъснение, от това което му беше нужно, но той вече беше скочил. Магма извика името му, но той не можеше да я чуе в този момент. Стори му се, че вижда как живота му минава пред очите като на лента. Имението му. Прислужника му. Бруклин. Бесен плъх. Дуелен диск. Чакай, какво? Та той дори в сънищата си не беше стъпвал Бруклин. След това видя как някакво момче се провали в опита си да го удари. След това някакъв киборг отстрани заплахата.
За миг помисли че е обречен, когато по инстинкт успя да се залови за металната платформа и висна от нея, държейки се с две ръце. Как въобще щеше да успее да се изкачи?

Дуайт просто си седеше на металната платформа, хванал се за нея. За миг получи странни изображения, които дори не знаеше какво означават. Даже за миг си помисли, че полудява, докато той беше като...на една ръка разстояние от смъртта. *Какво става? Откачам ли, или нещо от сорта? Защото тези неща не може да се случват наистина! Трябва да са оптични бла-бле-блах....Сигурно тези образи са някакъв вид оптични илюзии!* - си мислеше той, когато изведнъж тези образи се махнаха от въображението му, и той се свести. Трябваше му малко време, за да "изтрезнее". След тези образи - момчето накрая осъзна, че се намираше, увиснал на металната платформа. Русокоското направи леко объркано изражение. *Мамка му! На косъм бях! Мисли, Стифлър! Какво би сторил Билл от Акаунтинг!? /цък/ Е, предполагам, че бих могъл да го направя, но...по дяволите, наоколо няма прозорци! Имам само един избор... /в същия момент пред него се появиха тези образи - " Убий Капи , направи референция , изпуши цигара , спойл-ни Heavy Rain "/ ...трябва да използвам наученото от военните си тренировки, ако искам да спася живота си...и живота на тези, за които ме е грижа! * - когато стигна до тези изводи, момчето направи самодоволна усмивка. Определено не го беше страх от Смъртта, а и вече беше намерил достатъчно кураж, за да измисли как да се изкачи. Той се напрегна да се набере съвсем леко, и си сгъна дясната ръка напред така, че с лакътя си да се подпре на платформата. После направи така и с другата ръка, така, че малко да подскочи напред. Нататък щеше да му бъде лесно да се набере. Това го знаеше от момента, когато беше постъпил във военно училище, поради факта, че отново се правеше на популярен пред съученичките си в нормалното училище, правейки доста пакости. Също така по това време, той се беше научил на самоконтрол - е, сега беше наред да приложи тези неща в истинския живот.

На Дуайт му беше изключително трудно да се набере, това за което се държеше, беше изключително подвижно. Може би повишения адреналин му помогна. Трябваше да наблегне на физическата ренировка при първа възможност. Сега се намираше отгоре. Магма го чакаше. Имаше чувството, че се беше разминал на косъм със смъртта, което не беше далеч от истината. Чувстваше се изключително уморен, а трябваше да направи още един скок. До следващата стабилна платформа щеше да има най - малко метър разстояние при най - добри условия.

Някой каза ли Чимичанга? - попита Дуайт, и се огледа. Можеше да се закълне, че чуваше някакъв непознат глас преди малко: -Няма значение...това беше чист късмет! И не можах да го направя без...Roller-a. - си каза той, докато си отдъхваше. *Фю...това беше на косъм...тотално направих онова Спайдър-мен стенокатерене там отзад* - си мислеше той, като погледна напред, без дори да се обръща към Магма. Не трябваше да забавя темпото си, особено след като забеляза, че беше само на разстояние 1 метър от твърдата платформа. Нямаше време за отдъхване в момента - трябваше да стъпи първо на чекпойнт-а, и чак тогава можеше да си почине, а може би дори и да излезе от Дейнджър Бокс-а.
-Ска-па-да-би-би-да-да-ду-ду! Айм дъ Скат-мен! /цък/- си тананикаше той, докато много бързо стъпваше насам-натам около движещия мост, докато чакаше да наближи един метър, и когато стана това, той се засили и рязко се оттласна от моста, мятайки се към земята, която не се движеше. Изглежда беше подценил това, което го очакваше. И все пак - той успя! Най-после щеше да премине нивото. А и трябваше да действа прибързано. За това той каза НЕ на наркотиците, и ДА - на скачането.

Дуайт беше прекалил с адреналина за днес. Явно това му беше помогнало да забави за прострелната рана, но си я спомни доста добре, когато скочи на безопасната зона, но стъпи накриво и падна, по рефлекс посрещайки земята с ранената си ръка. Това болеше! Дано не беше разкъсал шевовете.
Магма от своя страна не се справи никак зле или поне докато скачаше на първата подвижна платформа. Когато, обаче, стигна до края й се спря и погледна надолу. За момент Дуайт почувства, че тя ще падне, но може би шестото му чувство просто го беше измамило. Дъх, май тази способност му беше в отрицателни проценти.

Дуайт премигна с едното си око от болката, която усети в ръката си. Всякъш цялата беше изстръпнала за миг, когато се подпря на нея. *Това ми се размина...трябва да се успокоя малко. За миг се почувствах като Джак Блек на ЛСД* - си мислеше той, докато си поемаше дъх. Не очакваше да бъде толкова опасно това ниво, и всичко това да му се стовари на главата само за миг. Вече обаче можеше да си отдъхне, понеже беше минал "сложното", и вече се намираше на безопасно място. Това обаче не можеше да се каже и за Магма. Тя просто си седеше на моста и се беше загледала в лавата, като бездействаше. Стифлър знаеше точно как се чувства момичето, защото и той самия премина през това по-рано. Не се знаеше обаче дали момичето щеше да седи така за по-дълго време от него, за това той реши да й помогне малко. Русокоското се изправи бавно и се обърна назад към момичето.
-Вой! Магма! Земя до Магма! Хей, там ли си? Твой ход е. Повярвай! - развика се той към нея, надявайки се дълбоко думите му да стигнат до нея.
-Хей! Спри да гледаш надолу! Виж мен! Само още малко ти трябва! - след тези думи, Дуайт, изпъна ръцете си напред, все едно я подканваше да отиде при него, за да я хване.

Магма се насили да се усмихне, вероятно само заради Дуайт. С лека засилка скочи към следващия мост, когато се приближи възможно най - близко. За щастие, успешно. Следващия скок го направи със затворени очи. Наистина, вдъхваше чувството че всеки момент ще закрещи. Отново успя.
Следващия етап беше по - различен. Наблизо нямаше още левитиращи мостове. Не, не бяха наблизо. Но имаше път надолу - нещо като стълбище, но не точно. на края на платформата имаше железна решетка, някъде метър дълга(по продължение на платформата) и двадесет сантиметра широка(напред към празното пространство). Някъде около метър надолу вляво имаше още една подобра решетка. Вдясно пък, надолу от нея имаше друга. По този начин десетки решетки сформираха стъпала надолу към езерото с вряща лава. Не беше кой знае какъв път, но беше някакъв път.

Дуайт хвана Магма първо с двете си ръце, прекарвайки ги през гърбът й, като се усмихна.
-Браво. Гордея се с теб, хлапе! - каза й той. После се обърна напред, като си пусна ръцете от нея и погледна напред. *Не знам защо, но имам чувството, че някой ни подканва да минем натам. И ние тръгваме право натам.*Мислеше момчето, като в същото време изсумтя и си каза:
-Не ми харесва това... - след което тръгна напред с бавни крачки. Не предчувстваше нищо добро да се случи за напред. Изведнъж той се спря, защото пред него се появиха отново образи. Изглежда някой си играеше с мозъка на момчето. Каквото и да е, той си спомни някаква мрежа, и него обикалящи плъхове. След мрежата имаше пълна тъмнина, и купчина от някакив неща, които бяха с неизяснен образ. Най-отгоре имаше нещо блестящо....В следващият момент цялата картинка пред него се пръсна на нещо като стъклени парчета, и той се озова в някакво космическо пространство, и започна да бъде придърпван напред от нещо. Тези образи бяха доста внезапни, и за това той се опомни за миг, и се огледа, за да се опомни къде се намира. *Хм...това беше странно! Изглежда наистина съм прекалил с ЛСД-то.* - макар и да стигаше момчето до тези изводи, дълбоко в себе си, нещо му подсказваше, че това не са просто образи, макар й той да го отричаше. Русокоското просто продължи да ходи по стълбите надолу и стъпи на решетката, зачаквайки.

Решетката, на която сложи крак беше стабилна. Едва ли щеше да поддаде. Дано и всички решетки водещи надолу бяха същите. Дуайт не трябваше да показва, че се съмнява, не и пред Амара.

Дуайт дори нямаше намерения да се съмнява в това. Русокоското се спря на края на решетката и погледна леко надолу, без дори да си сменя изражението. Сега всеки би се запитал - какво ли се върти в главата му? Никой освен него самият не можеше да разбере. Е, освен най-великия телепат, разбира се. Докато размисляше, момчето естествено осъзнаваше къде се намира, защото не можеше да изгуби цярлото си време само на едно място. Накрая реши да стигне до простичкото решение - да забрави за миналото, и да почне да се фокусира да мисли само за това какво ще се случи за напред. Целия му живот беше уреден като на шахматната дъска - с други думи, той се опитваше да мисли с 2 хода напред. Това, на което търсеше отговор в мислите си, все някък си щеше да бъде открит - дали сега, или в бъдещето, това предстоеше да се разбере. За сега той просто реши "да премести фигурите напред", за да разбере какво щеше да се случи. Това ще рече - че ако решетките бяха наредени така, то тези отдолу, които бяха паралелно на неговата, бяха стабилни. Другите изглежда не бяха много по-издръжливи. Или ако не това - можеха да се местят, след като някой стъпи на тях. Все пак, момчето нямаше да разбере какво щеше да се случи, ако не беше стъпил на тях. Той се обърна и скочи съвсем леко назад, за да падне надолу. Преди това, естествено, той се захвана здраво с двете ръце за горната решетка. Не искаше със все всичка сила да падне върху долната, а просто да се пусне и да стъпи съвсем леко, за да разбере какво щеше да се случи. Стифлъра не мислеше тук да действа прибързано, както при другите нива. Тоест - веднага, след като разбере какво му предстоеше, след като стъпи долу, той незабавно щеше да реагира, и да предприеме следващ ход. Истинските шахматисти не бързат да предприемат следващите си ходове - за това той първо трябваше да обмисли ситуацията, докато му беше още свеж умът, и веднъж, след като вражеските фигури се преместат - да предприеме контриращи средства. Никога не е сигурно какви ще бъдат те. Но отговора на Стифлър беше неговата цел - трябваше да покори тази шахматна дъска. А това беше нещо, за което си струваше да се бори.

Решетките се оказаха достатъчно стабилни, за да не създават проблеми със слизането. Магма не слизаше след него, явно очакваща да види какво ще постигне самият Дуайт. Решетъчните стъпала продължаваха дъбоко надолу, сякаш влизаха в езерото от лава. Дали това беше така? Във всеки случай това явно беше единственият път напред. Единственият път въобще.

Наистина - това беше изненадващо. Кой би предположил, че тези решетки не се мърдаха насам-натам, че и чак бяха стабилни. Стифлъра не си промени изражението. Той просто погледна към решетката. Струваше му се малко странно - защо ли някакви си решетки биха могли да водят единствено надолу към лафата?
Момчето се обърна нагоре и погледна към Магма, като се усмихна самодоволно. Вероятно с това искаше да й намекне, че всичко тук беше наред. Поне за сега де...Защото русокоското трябваше да намери някакъв друг път освен към лавата. Може би този път се задействаше, след като стъпи на една избрана решетка от другите няколко, които водеха надолу? Това нямаше как да се разбере, освен ако Дуайт не беше проверил. За това той продължи със същото темпо да слиза на долните решетки. Не възнамеряваше да бърза, защото така само правеше грешки, както беше осъзнал преди. Но също и не мислеше да я кара много бавно. Той слизаше по същия начин на долните решетки, и докато стъпваше на всяка следваща решетка надолу, той не правеше това със всичка сила, защото не мислеше, че тези решетки, които не бяха паралелни с другите, биха могли да го издържат. Въпреки това, той си слизаше безстрашно надолу. Сякъш беше уверен, че сега нямаше никакви опастности, които да го застрашат. Докато слизаше, момчето за миг се забавяше, само и само за да погледне дали има някакъв таен път, по който да мине напред. Ако имаше такъв - той щеше да се спре, и вероятно да тръгне натам.

Доста време не откри таен път. Вече оставаха само десет стъпала до дъното, а Магма все още беше вперила в него очакващ поглед. Прострелната рана на Дуайт се обади, в момента, в който зачести употребата на мускулите около раната. А сега постоянно го правеше. Но дали щеше да продължи до края? Последното стъпало като че ли не стъпваше в лавата, но все пак изглеждаше съмнителна тази работа със стъпала водещи до езеро с лава.

Дуайт се спря за малко и си побута ръката с юмрука на другата, за да се раздвижи. Това обаче го направи съвсем леко, за да не забележи Амара. *Like...трябва, след като се махна от тук, да взема една бърза медицинска помощ.* - мислеше си той. Но нямаше време да се разправя с това в момента, и трябваше отново да игнорира физическото си състояние, и да се концентрира върху ситуацията, защото нагорещината й не се разбираше много. Русокоското погледна надолу. Оставаха му още само няколко решетки. Нямаше смисъл вече да използва ръцете си, тъй като беше свикнал да скача надолу. Дори и това да беше съмнително - той нямаше някакъв друг път, по който да трябва да мине, за това реши да продължи напред, за това реши да се престраши малко. Докато отиваше към края на решетките, той съвсем леко подскачаше на долните, смятайки да не стъпва прекалено тежко върху тях, защото все още не беше сигурен дали някоя решетка нямаше да може да се поддаде. И все пак - ключовия изход от цялата тази ситуация беше последната решетка. Поне това се предполагаше да е до сега. Във всеки случай, Стифлъра щеше да разбере, рано или късно.

Дуайт се показа безстрашен, като стигна до последното стъпало без да го спира възможността то да е прекалено близко до лавата(зрителната измама беше налице, благодарение на омарата от излъчваната от лавата топлина). Последното стъпало, обаче, стигаше до края на стената и продължаваше малко по - напред. Може би имаше начин да се продължи наляво, ако решетката също бе продължена натам, но дори някой много да искаше да разбере, щеше да трябва да ходи прилепен до стената, защото тя не беше никак широка. Амара все още чакаше горе.

*Йеах...това определено не е от местата за горещи срещи.* - си мислеше Дуайт, докато гледаше към Магма с периферията на зрението си. После погледна надолу, и напред. Явно това беше някакъв сорт "оптична...бла-бле-блах", както обичаше да казва той. Изглежда имаше някакъв бъг в мозъка на блонди-то, защото нещо лавата не му въздействаше много добре върху мислите. Но пък, хей - от добрата страна, нямаше подвижни, или падащи решетки, и всичко си вървеше като по вода...Чакай, какво!?
Във всеки случай, Стифлър се подсмихна самодоволно и после подвикна на момичето:
-Хей! Всичко е нормално. Можеш да дойдеш при мен. Един съвет - не се страхувай от лавата. Всичко си е подредено както си му е реда. - естествено, на къде би могъл да тръгне, ако първо не изчака момичето да слезе към него. Все пак, те имаха екипна мисия, а не някаква си оптична илюзия - като евента на Капи. Във всеки случай, русокоското изчака Амара да направи някакво действие, защото без нея - не можеше да продължи напред. Би могъл, но ако я беше изоставил, едва ли щеше да е добре за живота й.

Амара започна да слиза бавно надолу, решетка по решетка. В началото несигурно, но колкото повече се приближаваше до Дуайт, толкова по - бързо слизаше. След няколко минути от постоянни внимателни увисвания и стъпвания на по - долни "стъпала", Амара беше слязла долу при другаря си и очакваше от него да продължи "лидерството" си.

-'Kей, до тук всичко е наред. Сега обаче като тръгна ще трябва да ме последваш веднага... - каза Дуайт на момичето. Изглежда имаше намерение тук за малко екипна работа, защото следващото препрядствие беше доста по-сложно от предното. Изпитанието щеше да тества доста адреналина, а това би довело до доста неловки ситуации. Нагледно изглеждаше елементарно, но иначе последствията биха могли да бъдат големи. Въпреки това, гледната точка на Дуайт беше доста по-различна. Смелостта му не позволяваше да се поддава на такива препрядствия.
Та така, за сега, момчето просто се обърна с гръб и се хвана за "стъпалото", на което беше. После се спусна бавно надолу, докато не се захване с двете ръце. После щеше да се спусне надолу, и с двете си ръце щеше да си запаси баланса, докато не се закрепи някъде. Беше доста тясно, за това може би той щеше да се задържи, ако някък си се доближи до стената.
*Както Капи би казал докато е в бара - една чаша вода, моля!* - мислеше си той, понеже в момента ситуацията му беше доста нажежена, макар и в момента да не мислеше за лавата, а за това да се овладее малко, преди да започне да се мести напред /в случая - наляво, на където би трябвало да продължава "пътя". Колкото и сложно да беше това, момчето се стараеше до толкова, че да го направи да изглежда като детска игра.

Двамата приличаха на Индиана Джоунс и Лара Крофт уанабита. Всъщност добре се справяха, що се отнасяше до тази част(а дори не ползваха услугите на дубльори за трудните части от мисията). Дуайт беше следван от Амара. След три минути пълзене до стената, двамата стигнаха до отвор в стената, оформен като правоъгълник. От помещението до което водеше тази врата се чуваха механични звуци и още някои, като например такива от преместване на кутии, кашони и други. Дали дубльорите на Харисън Форд и Анджелина Джоли щяха да преминат през портала?

-Спайдър-сенс! - каза Дуайт. После се огледа някък зачудено: -Чакай, какво? - и въздъхна: -...Окей, нека да опитам това отново. *Може би ако опитам с НЕО ВИЗИЯ бих могъл да се докопам до тях...но, чакай, аз не съм Слепия Месия, объркал съм филмите нещо.*
-Просто ще използваме стария "Лоугън-стил". - до това решение стигна Стифлър. Добро нещо беше, че никой още не ги забелязва. Това му даваше предимство да използва неговия БЯКУГАН. Просто шегичка! Та, сега, по плота, Стифлър реши да не бърза да надниква, а само леко да си покаже едната част от главата, колкото да може да погледне каква беше ситуацията вътле. Все пак - никой не би тръгнал на някъде, без да знае какво го очаква. А вероятно скоро щеше да имаше малко екшън. Време беше на добрия стар Стифлър (не Спайди) да почупи малко Сентинелски задници...а в момента нямаше Сентинели! Във всеки случай, той излолзва момента само леко да надникне, и да "сканира с радара" си подробно цялата ситуация. Естествено, беше предпазлив, защото не искаше да бъде забелязан от машинарийките.

Забеляза някакво движение в помещението. След няколко секунди разбра, че това е машина, която пренася каси с, неизвестен за момента, товар от една част на помещението в друга. Звуците, които идваха отвътре, обаче, не звучаха синхронично. Ако се заслушаше, Дуайт щеше да улови ритъм, който обаче се изгубваше от време на време.

За момента Дуайт не намери нищо интересно в тази стаичка, освен някаква си съвсем безопасна машинарийка. Изглежда за сега нямаше нищо опасно. Това малко съмняваше момчето, и той реши да се задълбочи върху случващото се, и да използва слуха си. Изведнъж останови, че имаше нещо, което издаваше звуци. Или както той обичаше да казва - "Дрънчи като тенекия." Изглежда това нещо, което пренасяше кашоните не беше единствения обитател тук. А и Стифлър ве още не беше огледал хубаво мястото. Той поседя така, както беше зад стената до прохода, и си беше показал само едната половина от главата му, като гледаше навсякъде около него. Не трябваше да изпуска нито един детаил от това, което имаше вътре. Независимо от това, той реши да използва слухът си, за да се ориентира от къде точно идва този "ритъм", и евентуално да проследи тези шумове чрез зрението си. Сега, след като вече прозираше по-добре, отколкото преди малко, би могъл да прецени какво има в тази стая. Трябваше му първо да открие някакъв "знак" за безопастност, преди да нахлуе там.

Монотонноста на звуците продължаваше. Машината разчисти голяма част от касите, които стояха пред Дуайт и му пречеха да вижда. Сега, иззад половината останала "стена" от каси, можеше да различи някакъв обект, който от време на време се показваше съвсем леко. Явно засега присъствието на двамата беше останало незабелязано, въпреки че половината лице на Дуайт беше открито.

*Ка-чинг!* - това мина през мислите на момчето, след като забеляза фигурата, която беше в сенките. Това беше шанс за него да влезе в стаята, докато още не бе забелязан. После се обърна към Амара, и й подшушна съвсем тихо на ухото:
-Сега слушай внимателно. Аз ще влеза във това помещение. Ти трябва да седиш тук, докато аз не ти дам знак да се намесиш, ако случайно ситуацията не стане "нажежена". И когато наблюдаваш какво става вътре, се старай да не останеш незабелязана. Ясно? - и после реши да се промъкне вътре по най-безшумния начин. *Невиди-и-им! За мене вече си невидим!* - си тананикаше момчето на ум, докато не се съсредотучи върху "задачата" си. А каква всъщност беше тя? - да се промъкне в помещението докато още не беше забелязан, криейки се зад кашоните, които бяха от вътре. Това щеше да му даде също така шанс да сталк-не из-отзад силуета, който си се разхождаше наоколо. И така той реши да действа като трябваше се осигори първо дали е забелязан. Ако "демоничната" сянка не беше се обърнала още към неговата страна - значи тогава той щеше да се промъкне много рязко, бързо, и безшумно. Точно както действаха истинските шпиони. Освен, че би могъл да се движи прекалено бързо, той също така можеше и да го направи безшумно. Ако успешно беше се промъкнал в стаята, но още из-зад кашоните, той щеше да открие някакво място от другаа страна, от където да може да наблюдава какво се случва (всмисъл - не да се отличава целия, ами да застане до ръба на кашоните от където би могъл да види какво става, и да проследи ситуацията само чрез погледа и слуха си) , или по-точно - с какво си има работа. Защото дори самият той беше малко неясно какво става тук.

Чак след като зае позиция откриваща изцяло какво се случва в стаята, Дуайт разбра че всъщност стената от каси биваше съкращавана не само от робота, който виждаше до момента ами и от друг робот - този, чийто звуци нарушаваха ритъма на механичните звуци на първата машина. Този робот събираше касите, обаче от другата страна и така стената биваше съкращавана и от двата си края. Не можеше да каже дали машините са го забелязали, но не би било чудно да бяха, след като стената не беше много голяма(вече). Във всеки случай не даваха знак, да го бяха видяли.

*Ок, тук вече намирисва на нещо нередно. Да не би да ме подценяват?* - си мислеше Стифи, като направи някакво нервно изажение. Не можеше да понася факта, че роботът, който седеше там, беше още с гръб към него. Ако беше достатъчно умен, можеше да усети присъствието му, освен ако нямаше намерения да контрира изненадващото промъкване на Дуайт. Още не знаеше срещу какво трябва да се изправи, но вече Стифлър беше ядосан до такава степен, че не можеше да се контролира, и реши да си промени плана, и да премине направо в офензивна позиция срещу роботът, който все още се окриваше в сенките:
-Хей, ти! Купчина отпадъци! Насам! - извика той с пълен глас. После, той използва магнетичните си сили, които отдавна не беше показвал. Искаше да направи така, че да спре машината, която събираше кашоните, и да я запрати към главата на "силуета", така че накрая да му обърнат малко внимание. Веднага след това, Стифлър щеше да се покаже от кашоните, със широка самодоволна усмивка, изписана по лицето му. Вече беше достатъчно готов, че да разбие малко тенекии, и вероятно да покаже на какво бяха способни свръх-силите му, след като бяха повишени на съвсем ново ниво.

Дуайт рейджна много сериозно. Той дори не усети каква грешка направи, когато изкара гнева си върху "силуета", който се оказа просто още една разпределяща машина. Но освен всичко, Дуайт не прецени достатъчно добре силата си, а пък и раненото му рамо си каза думата - докато първия робот левитираше благодарение на Дуайт блъсна касите по пътя си, като в резултат те се разлетяха по различни крайща на помещението. Възпроизведените трясъци навеждаха към мисълта, че тези каси не бяха никак леки. Самата им изработка беше от масивен метал, а пък кой знае какво и колко тежко нещо се криеше вътре. Сега Дуайт остана сам в помещението, свидетел на греха си. Той уби... е, нещо от сорта... две машини. След като те спряха да издават звуцитете си, в помещението настъпи мъртвешка тишина, която би уплашила дори Дракула.

-Аучи-ауч... Това не беше забавно. Тези машинки направо изгониха Ангелите от мен! - каза си ДУайт, като направи широка усмивка.
-Надявам се някой да не пострада в бъдещето, защото това няма да свърши много добре. - след, като замлъкна, Стифлър огледа мястото наоколо. Беше доста траш-нато от последната му атака. Въпреки, че беше направил някои беззащитни машинки на старинни суровини, той все още имаше някакво гадно предчувствие. Сякъш нещо много лошо щеше да се случи, понеже толкова непромълвнатата тишина не беше доста присъща. Какво ли трябваше да прави, щом се намираше вече във тази стая? Е, това беше въпрос, който щеше да се разреши още сега. За момента, Стифлър реши да отиде до една от изпонападалите кутии, и да я разпечата, за да види що за продукти има вътре, защото беше доста любопитен какво му беше донесъл Дядо Коледа за подарък. Едва ли щеше да бъде нещо хубаво, тъй като Стифлър не беше доста добър тази година.

Амара реши, че няма причина да се крие повече, пък и "водача" й не й забрани да го направи. Показа се зад гърба на Дуайт. Девет сантиметра не й достигаха, за да бъде висока колкото него. Въпреки това, тя също видя какво има в касата, а именно - някакъв супер мега гига хипер стария компютър. Дали този модел говореше нещо на Дуайт? Амара нищо не каза, не и в първия момент.

*Хм....чудя се ако включа това дали ще пусне малко музичка?* - мислеше си момчето, като гледаше към видеокасетата, която беше във компютъра, неосъзнавайки, че това всъщност се смята за предполагаемите "дискове". Все пак, в това време, в което се намираше Дуайт бяха толкова напред технологиите, че Стифлър чак се зачуди колко първобитен би могъл да е този компютър, че чак да може да се подиграва на този, който го е създал. Въпреки, че до момента Стифлър не беше създавал никакви подобни машини, това най-вероятно щеше да се промени в бъдеще, защото имаше някои добри планове и за подобни неща.
-Да видим дали мога да си нахраня пет-а на това тамагочи! - каза подигравателно Дуайт, вероятно забелязвайки, че Амара беше до него, и пусна компютъра от предполагаемото червено копче. Внезапно Стифи забеляза, че компютъра не се включва, и започна да клика постоянно червеното копче:
-Ох, хайде де! - повиши тон той, тъй като нервите му не издържаха, и удари с юмрук машинарията:
-Ето! Това ще те фиксира! Машините са по-добри, когато експлодират!

Стифлър се почувства доста неловко, след като забеляза, че напразно си е загубил времето с някакви мижави машинки. Когато гледката пред него се откри, Дуайт направи изумено изражение и каза:
-Лол! Портал! Страхотно! Обзалагам се, че не води към някое Капи'Д измерение! - и тръгна към него, с нормални крачки, като се обърна към Амара и я подкани да го последва.
-Да вървим! Това може да се окаже интересно! - и се усмихна самодоволно. После се обърна отново и продължи пътя. Имаше добро предчувствие за това, защото в последно време, късметът беше на негова страна. Според неговата философия - порталът би трябвало да е лъчът надежда, който търси, и вероятно би могъл да го изведе от това място. Точно поради тази причина, адреналинът му се повиши. Каквото и да се случи - той имаше чувството, че щеше да го преодолее, все едно е детска игра, особено ако момичето зад него го беше последвала.

Дуайт ходеше по моста, опънат над езерото с лава, следван от Амара, която на този етап не задаваше никакви въпроси. Всъщност беше напълно мълчалива. Щеше да е добре Дуайт да си спомни, какво го беше учил прислужника му за това как да разчита момичето, според отношението й в този или онзи момент. За случаите, когато излизаше с Майли. Къде беше тя, между другото? Май жегата от лавата под моста, причиняваше халюцинации от някакъв вид на Дуайт, защото той се сети за пръв път за гаджето си, от като че ли... ужасно много време?
На края на моста се виждаше нов портал, като че ли затворен с убедително огромна врата изградена от метал.

Доста разнообразни флашбекове. Това се въртеше около мислите на Дуайт. Например - той си спомни една случка, докато беше с Майли. Тъкмо беше на път към един важен за нея концерт, докато не беше спрян от някакви разбойници по пътя, които искаха да му вземат парите. Стифлър обаче не се даваше без бой, и някък си, успя да ги надвие, с фатални поражения. Докато стигне до концертът, вече беше прекалено късно, и не го пуснаха вътре. След това, той трябваше да премине през много, за да й се извини за случилото се. Внезапно след това пред Дуайт се появи огрооомната метална врата, която му се изпречи на пътя. Мда, иронията...
Какво още си спомняше той? Спомняше си един разговор с прислужника, който се провеждаше така:
* "-Хей, може ли нещо за ядене?" - попита Дуайт прислужникът си, докато бяха в кухнята на имението. В отговор на въпроса на стария човек за това какво иска да му бъде подносено, Дуайт спомена, че искаше му се сервират портокали.
"-Портокали!? Това пък защо?" - недоразоумяваше слугата.
"-Сочни са. А и са идеални за летния сезон. Пък и трябва да знаеш как да подбираш плодовете, които искаш да ядеш, по вкусът ти. Аз обичам да опитвам разнообразни плодове от всякакъв вид, но това зависи от сезонът." - това беше отговора на русокоското.*
След миг, като се осъзна, Дуайт се почеса по косата с показалеца на дясната си ръка, повдигайки вежда. *Хм, е това последното беше странно. Май някой си прави бъзик с мен!* - мислеше си той, като чу след това някакъв досаден смях във главата си.
-Мда... - въздъхна той, като беше застанал пред вратата, вероятно в очакване да се отвори.

Но за учудване на Дуайт, вратата не се отвори. Не се помести дори на милиметър, а дори да се беше поместила с толкова малко, Дуайт очевидно нямаше как да разбере, след като образа му се размазваше заради маранята, породена от високата температура излъчвана от лавата. За второ негово учудване, не се чу дори глас, който да казва нещо от сорта на "Кажи паролата" или "Passengers are not allowed." Уви, вратата беше все така убедително... непоклатима.

Дуайт изглежда не разбираше много нажежеността на ситуацията, но все пак успя да се осъзнае малко. Температурата сякъш че му вредеше, и го караше да си въобразява някакви съвсем незначителни флашбекс. Когато фокусира, Стифлър забеляза, че пред него имаше врата. И изглежда беше изградена от метал. Това го изкушаваше до известна степен да използва способностите си, но реши, че е по-добре да си запази силите за по-късно - беше изразходвал доста от енергията си, още преди да стигне до тук. Вместо, това, той реши да поиска малко помощ, макар и това не му се случваше само в...тесни ситуации. Стифмайстъра разбира се имаше вече план, но самия той в момента не беше много в тази зона, че да го реализира сам:
-Хей! Дали ще можеш да използваш способностите си, за да стопиш тази врата? - попита той Амара, като погледна към нея, и се усмихна. Не й заповядваше или нещо от сорта. Остави тя сама да вземе решението, дали да продължат напред. След всичко това, което момичето "научи" от Дуайт до сега, не би могла да откаже. Точно заради тази част, момчето вярваше, че тя ще се справи.

Амара се огледа с несигурна физиономия.
- Н-н-не знам - каза тя. - Мога да пробвам, ти свърши достатъчно работа до този момент.
Всъщност Дуайт не беше свършил повече работа от нея, като се вземеше предвид че тя бе стигнала тук без негова помощ. Но все пак, тя направи всичко по силите си, за да е полезна в този момент.
Докосна с две ръце огромната врата и затвори очи. Наистина, Дуайт не можеше да разбере дали тя наистина прави нещо, докато не усети ужасната топлина, която се излъчваше от вратата. Освен това цвета на тази порта се промени, почти като че ли почервеня. Стифлъра усети, че ако не се мръдне назад, секунда по - късно бузата му можеше да пострада сериозно, само от високата топлина, излъчвана от портата.
Амара направи всичко по силите си. Но то не беше достатъчно. Във всеки случай, портата не се разтопи, ако Дуайт имаше това предвид. Тя свали ръцете си и поклати глава, затворила очи. Може би странно, но факт - жегата не й пречеше въобще, лицето й дори не се беше изпотило за разлика от това на Дуайт, което всеки момент щеше да се раздели с многобройни пластове кожа.
- Точно както очаквах - каза Амара. - След като лавата, там долу, не разтапя металните стени, които я удържат, извън силите ми ще бъде да се справя с толкова масивна порта, след като тя е изградена от същият материал.

-Хей, хей! Хей!Всичко е наред. Справи се отлично! - успокои я той. Въпреки, че нагледно нищо не се получи, тя беше направила всичко по силите си, а това бешe достатъчно. Сега беше наред на План Б от "Планът на Стиффмайстъра". Винаги беше хубаво да имаш резервен план, както обичаше да казва Дуайт. Предният път - това проработи. Успя да разбие дори и доста по-здрава врата от тази, използвайки само малка част от неговите сили. Сега беше наред да опита отново - точно както се опасяваше от преди малко, че ще се наложи.
-Не може да преминем, ех!? Както си и мислех, сигурността на това място е... - преди да довърши изречението си, Стифлър изпука пръстите на ръцете си, и вратът си - ....ПОРЕДНАТА ТЪПА ШЕГА! - след тези думи, момчето отдели няколко секунди. Не за друго, но просто намери за добре, че ще трябва да напрегне малко умът си и да се съсредоточи в разбиването на вратата. В предните два опита, той се напрягаше до такава степен, че чувстваше леки вибрации, когато прекаляваше. Този път щеше да опита да се концентрира до достатъчна степен, само за да откърти вратата. За сега само знаеше, че силите му действат като магнит - можеше или да привлича, или да отблъсква материали от метал, които се намират на определено място около него. Е, ной щеше да приложи силите на отблъскване срещу металната врата, за да предизвиква такова съпротивление, че направо да я откърти. Стифмайстъра изпъна ръцете си срещу вратата, прилагайки неговия план в действие. Момчето приклекна, изпъвайки левия си крак напред, и повдигна ръцете си, във въздуха.
-Ка...ме...ха...ме....ХА! - извика той, като пристъпи с левия крак напред, и избута ръцете си към вратата, като с това се надяваше съпротивлението на магнитните полета срещу нея да се увеличи дори още повече.

Вратата се оказа най - трудната задача задача за магнитните сили на Дуайт, до този момент. Може би му липсваше опит и не концентрираше натиска в правилните точки. Може би очакваше, че ще се справи лесно, но в продължение на десет секунди магнитен натиск върху вратата не помогнаха. Той изгуби контрол над силите си и падна на колене на земята. Стори му се, че метала съвсем леко се вдлъбна, но не можеше да каже дали не е просто визуална илюзия, заради жегата. Явно тази порта беше вградена твърде правилно, за да Дуайт да се справи с нея по този начин. Трябваше да има някакъв да премине през нея. Щеше да е добре да я разгледа отново за да се сети какъв би бил най - лесния начин за това.

Стифлър се хвана за главата с дясната си ръка, понеже стана малко нестабилен, а бритонът му покри погледът му. *Мамка му! Май прекалено много избързах!* - мислеше си той, като стисна зъби. Изпиля доста излишна енергия при този не-толкова смислен ход, за това трябваше да внимава. Температурата тук вече не му се отдаваше никак добре. Макар и да почна да привиква донякъде, все още имаше чувството, че се намираше във фурна. Пъклен ад! Момчето изгуби доста време, само за да се мотае, за това реши да направи нов опит. Този път щеше да промени малко точка Б от "Планът на Стиффмайстъра". Този път нямаше направо да изпробва силите си, за да постигне такъв брутален резултат. Щеше да направи така, че със магнетичните си сили някък си да раздели отделните части на портата.
Изведнъж, по лицето на Стифлър се изписа широка самодоволна усмивка, че чак направо плашеща. Време беше да приложи отново планът си в действие, но този път беше по-различен от предния - сега наистина вярваше, че би трябвало да успее, и имаше по-голяма самоувереност в себе си.
-Ок! Ето ни и нас отново! - каза си той, след като се беше изправил, и изпъна ръцете си към вратата, придобивайки решително изражение по лицето му.
-Ха-а-а-а-а! - викаше той, понеже наблягаше този път много върху концентрацията на силите си. Щеше да съсредоточи магнитните полета така, че да разделят двете краища на вратата.
-Сезам! Отвори се! - довърши той, като докато напрягаше силите си, гледаше вратата евентуално за някои пирони, които я укрепваха по краищата, докато се опитваше да я раздели. Мда, именно тези болтчета и гайчици биха могли да са слабото място на вратата - за това, ако ги имаше, той щеше да отстрани първо тях, за да стане по-лесно, и да не разпилява чак толкова излишна енергия, както преди малко. Междувременно, той си подпомагаше с движението на ръцете му, за да укрепва и контролира по-добре магнетичните полета, които беше съсредоточил върху целта си.

След един неуспешен опит, Дуайт най - накрая успя да разтвори портала. Но отново, опита му отне доста енергия и този път, след като падна на земята, му беше дори по - трудно да се изправи. А пък... Картината, която очакваше момчето и момичето от другата страна беше достатъчно обезкуражителна за да ги убеди да си се самоубият, преди роботите убийци да са ги забелязали. А, късно. Те вече ги забелязаха. Цяла армада от роботи убийци. Поправка. Терминатори. МНОГО терминатори. Да, кой не би се самоубил заставайки пред такава картина.

За пръв път Дуайт изпитваше подобно чувство. Всякъш вече силите му бяха доста по-ограничени, отколкото преди. Възможностите му, преди Професора да му беше лимитирал магнитните сили, беше такава, че с лекота можеше да срине блок. А сега - не може да отвори една проклета врата. Е, в края на краищата успя. Стифлър бавно се изправи, въпреки, че малко повечко трябваше да се напрегне, отколкото миналия път, но веднъж, след като го направи, щеше да е добре. И като се повдигна - пред него се разкри супер-специялно-страхотната гледка. Около хиляди от милиони от билиони от зилиони терминатори. Понеже за пръв път виждаше това, той за миг се сопна, но реши да го направи в по-фешън стил. Дръпна си носът напред с показалеца на дясната ръка:
-Уссоп имитация! - после се разтрепери. - Хей, хей, хей! Това стана прекалено трудно. Не мислиш ли, че пича, който командва нещата тук, малко преувеличава? - след това, той се удари по главата, и спря да трепери, като отново придоби сериозно изражение. *Млъквай, тъпако! Исках съвет! Да ме издадеш пред момичето ли искаш? Не ме е страх от тези ламарини. Дрънчат като тенекия!* - всякъш си разговаряше сам със себе си. Добре че не беше шизофреник, че наистина да си отговарше на въпросите на глас. Чакай...какво?
-Хей! Майка ви не ви ли е учила да не сочите с оръжия към някой, който е в лошо настроение, а? - извика той, изчаквайки някаква реакция.

Единият Терминатор насочи картечницата си към Дуайт. След това втори го направи. А на края и трети. Останалите само завъртяха главите си към него. Един тръгна към момчето, държейки картечница подобна на оръжията на събратята си, със съвсем леки технически модификации... странно, Дуайт не можеше да ги покаже, ако някой го накараше, но беше сигурен че тази се различаваше с нещо от останалите оръжия. Както и да е, още двама робота тръгнаха към двете деца за да застанат от двете им страни, очевидно опитвайки се да им препречат пътя за бягство.
- Ултрон ви очаква, наши цели. Сега ще ни последвате докато стигнем Ултрон. Иначе - екстерминация. Разбрано.

Преди да направи нещо, за което много щеше да съжелява, Дуайт се сдържа и внимателно чу това, което терминаторът предлагаше. Може би не трябваше да пилее излишна енергия върху тях, и да се хвърля сам на лазер-оръдието, както би направил всеки в бъдещето.
-О, така ли? - отговори Стифлър, като се усмихна самодоволно. - Това ще бъде интересно. Отведете ме към този Ултрон. Искам да си поговоря с него. - след тези думи, момчето отправи поглед към Магма. Вероятно искаше да й намекне, че имаше някакъв план. Всъщност, нямаше такова нещо. Сега беше оставил всичко в ръцете на съдбата. Ако нещо се обърка случайно, или щяха да умрат и двамата, или Дуайт щеше да наруши правилата, и да се измъкнат...някък си! Но се надяваше нещата да не спаднат чак до толкова. Но от добрата страна - вече не трябваше да преминава през подобни препрядствия онези, от преди да стигне до тук, защото вече беше в базата на "врагът". За момента трябваше предпазливо да стигне до мястото, където беше "Мегатрон", или както там го наричаха. След това, щеше да се справи с положението, някък. Колкото и повече да се влушаваше то... Макар и сред толкова много терминатори наоколо, Арнолд Шварценегър не мислеше да умира тук. Той нямаше да се откаже, докато не постигне целите си. Слава богу, те бяха все още информирани много за Стифмайстъра.

Горе - долу десетината терминатори, завлекоха след себе си своите пленици. След около пет минути обикаляне, завиване и криволичене, роботите убийци ги хвърлиха доста грубо на земята.
А този, който стоеше пред падналите по лица деца, беше човека, който те двамата най - малко очакваха.

Дуайт тамън си ходеше след роботите, очаквайки да ги отведат към мястото, където ебше техния господар. Стифлър обаче имаше някакво странно чувство, че всякъш щеше да се издрайфа. Не, не беше същото - но беше подобно. Когато ги хвърлиха обаче, роботите преляха чашата, и то до такава степен, че той искаше да ги направи само на тенекии с неговите магнетични сили. Не понасяше факта, че тези "трансформери" им нареждаха какво да правят, но и ги подценяваха. Изведнъж - що да види. Една позната фигура беше застанала пред него. Момчето се изправи, и се изтупа от прахът, като повдигна напред, повдигайки едната си вежда.
-Хей! Това съм аз! - каза си той изумено, поглеждайки към "него си". - Е, не е като да се гледам във огледалото... - с тези думи, Дуайт може би имаше предвит, че според него - той се гледа в огледало. Или поне отразяващо стъкло или нещо от сорта За това се виждаше самият себе си. А можеше и това да е някаква илюзия - всичко беше възможно на това място. Изглежда момчето беше израстнало, гледайки толкова телевизия, че чак не можеше да повярва, че чова е истина. Все пак, беше добър знак. Току виш Дуайт-2 би се присъединил към отбора на Дуайт-1, за да му помогне в задачата му да избяга от това място.

Дуайт 2 погледна със студени, безжизнени очи към Дуайт 1, след което заби десен юмрук в стомаха на Дуайт и в резултат той се свлече на земята. Очевидно да се изправя достатъчно за да мое да разпознае лицето на "себе си" се беше оказала лоша идея.

Когато пое ударът в стомаха, зениците на Дуайт се бяха разширили, а той падна на земята, като бритона закри погледа му, а по лицето му се беше изразило сериозно изражение. Ясно беше, че не се гледаше в огледалото. Това беше истински опонент. Доста ироничен беше факта, че беше пребиван от себе си /или негов клонинг - в случая/. Това обаче не му пречеше да си вкара малко ум в главата. Ако беше към Ултрон, вероятно щеше да умре. Явно това се опитваше да намекне неговото копие - опитваше се да го спре да продължи напред. За момента обаче не предприе нищо. Лежеше си на земята, всякъш се опитваше да игнорира неговия "Аз". С това се опитваше да намекне, че още има надежда за какво да се бори. Все пак, той беше човекът, който щеше да завладее света. Забелязвайки безнадежния поглед на неговата алтернативна версия, Дуайт си мислеше, че той беше още един от тези, които му се присмиваха. Въпреки че беше много трудно да се проникне към хауса, който витае дълбоко скрит под тези очи. Нагледно някой щеше да си помисли че Дуайт 2 нарочно пребива Дуайт 1. Обаче не беше точно така. Истинския е по-добър от оригинала. Това беше факт. Ето защо Стифмайстъра разбираше чувствата на опонента му - самия себе си. В момента той не го пребиваше безпричинно - явно се опитваше да си излее целия гняв върху него. Ето защо, момчето не се опитваше да се съпротивлява - защото ако го беше направил - кой знае каква злина щеше да стори. За сега просто се изправи отново, вероятно очаквайки още бой. Но колкото и да беше пребиван, винаги щеше да се изправя. Не можеше просто така да се предаде. Каквото и да се беше случило в бъдещето му, той щеше да намери начин да го предотврати.

Може би "клонинга" на Дуайт щеше да му нанесе още побой с удоволствие, но не му се удаде възможност. Той чу нещо, което го накара да се обърна и да отстъпи назад, откривайки тази гледка и на Дуайт.

Факт беше, че Стифлър наистина не осъзна колко бързо успя да стигне до тук. И все пак - можеше и по-зле. Поне беше стигнал до тук жив. Е, беше загубил доста от енергията си, но имаше още, и то достатъчно. Трябваше обаче да я използва подобаващо. Не си заслужаваше да я пилее на мига, защото още дори не знаваше срещу какъв опонент си има работа. А този би трябвало да е голям смелчага. Или поне за такъв се мислеше. На Дуайн му изглеждаше, все едно беше някакъв метален труп с подгревател под налягане. С други думи - не показваше ни най-малък повод на страх. Не можеше да разбере обаче каква работа търси клонинга му на такова място!? Дали всъщност не работеше за самата тенекия? Пълна мистерия. В главата на Дуайт се въртяха доста въпроси, но все пак реши да не се задълбочава много във "философските" му размишления върху тях, ами да намери някакви обекнивни отговори.
-Хей. Ти трябва да си Ултрон, нали? - каза му момчето със най-спокоен тон, като зачака някакъв отговор. Дори не показа някакво изненадано изражение по лицето му, докато казваше това. Естествено беше на 4 очи за обстановката около него. Имаше прекалено много врагове наоколо, за това трябваше да бъде на Шрек.

- Не доведе ли със себе си свойте ексменчета, Дуайт? - запита Ултрон със злобна усмивка на лицето си. - Или просто не всички успяхте да стигнете до тук? Аз пък не смятах че е толкова трудно да се справите, било то с лава, терминатори или блатни акули - Ултрон хвана брадичката на Дуайт и го погледна в очите. - Къде са останалите?
Пътят на Дуайт очевидно беше отрязан, нямаше как да избяга ако му се приискаше да го направи. Стори му се, че зад една стена на около двадесет метра разстояние от него се мярна нечия руса глава.

Дуайт забеляза тайнствения посетител. Вероятно беше някой от неговата група, но не можеше да се сети точно кой. Все пак, изглежда някой опитен х-мен беше стигнал до това място. Това накара момчето да се усмихне, макар че внимаваше да не разкрива прикритието им пред Ултрон, понеже погледа му беше насочен право към него. Когато чу какво каза "Дявола", момчето изсумтя надменно и го погледна с пренебрежително изражение.
-Съжелявам, но може и да те разочаровам. Изглежда сме само аз и ти. - каза му той категорично, право в лицето. Тук вече Стифмайстъра не беше в много добра позиция. Трябваше някак си да се оттръгне някък си от този роботизиран пич. Но пък му беше интересно каква щеше да бъде реакцията му, след арогантното му държание. Вероятно това не вещаеше нищо добро. Но все пак Дуайт не мислеше да бяга, тъй като изглежда беше заобграден. За момента трябваше единствено да изчака Ултрон да приеме неговото "предизвикателство". Не виждаше друг вариянт да се измъкне, освен в битка на живот и смърт.

Внезапно ръцете на Дуайт бяха уловени в капан. В последствие, той усети че това беше работа на "клонинга" му. А в още по - последствие разбра защо. Ултрон докосна врата на Дуайт. Усети как го улавя парализиращ ток. Падна на земята. Не можеше да помръдне няколко минути. Чу нещо от сорта на "Това беше достатъчно за да убие слон. Мисля, че се справихме с него."
Когато най - накрая можеше да се повдигне, от роботите и "клонинга" му не беше останала и следа. Както и от Магма. Въобще имаше ли някой в този свят, който да се справяше по - зле в живота си, от Дуайт? Едва ли.

-Какъв дигитален тъпак... - каза си Дуайт. Това изглежда се беше случило прекалено бързо, за може да реагира. Пък и после за известно време не можеше да се изправи... *Достатъчно, за да спре слон, ех?* - мислеше си Дуайт, като стисна зъби и погледна нервно напред:
-Е, сега съм по-разгневен, и от най-бесния слон! - момчето осъзна, че вече на това място нямаше никой, а той вече пропуснал шанса си да победи срещу Ултрон. И от кой беше прекъснат? От някакъв си негов алтернативен клонинг...Освен това, нещата по-лоши, отколкото изглеждаше. От Амара нямаше и следа. Самия Дуайт няма помен за това какво може и да се е случило с нея. Ами ако беше в беда? Той трябваше да я спаси някък си. Давайки си равносметка за случилото се, Стифлър забеляза, че за всичко това беше виновен Професора с това, че му беше ограничил силите. А и той не успя да ги покаже изобщо в битка, тъй като му биха игнора преди малко. Трябваше да намери начин да се върне в играта. Може би ако волята му беше достатъчно силна, имаше шанс да победи в тази битка. До сега Дуайт беше размятан насам-натам, но вече беше време да покаже на какво е способен. Мирния път нямаше да го доведе до никъде, за това русокоското трябваше да се подготви за война. Със завръщането си, Стифлър щеше да покаже наистина на какво е способен. Но първо, той трябваше да събере достатъчно сили, за да се изправи. Това може би не беше кой знае какъв проблем, тъй като вече парализиращия ефект от електрошока беше отминал, а той само трябваше да раздвижи малко мусколи. Трудността му беше при изправянето, защото трябваше да се стегне малко, но веднъж, когато го направи, щеше да се поразгрее достатъчно, за да започне да тича напред с пълна скорост. Явно се беше вбесил до такава степен, че нито не знаеше накъде отива, нито какво го очаква - единственото нещо, което той искаше да "екстерминира" беше Супер-Гига-Мега-Несбитт, който ако си мислеше, че ще се измъкне по този начин, жестоко се лъжеше.
-Елате ми по'ече 'уе! - викаше момчето силно, за да се разнесе ехото му напред, направо из целия Дейнджъръс Бокс - Ултроооон! Копеле! Къде се дяна 'уе! Ела и се бий, ръждясала тенекия такава!

За момент Дуайт можеше да се почувства като единственият човек в света. След това чу разнасящ се глас.
- Парола Фейк енд Гей. Парола Фейк енд Гей.
Каква ли беше тази парола? Самият Дуайт не се беше разбирал с никой за никакви пароли. Възможно ли беше тук да бяха попаднали и други индивити освен той и отбора му, който може би вече беше пълен с покойници?

Като дочу това, Дуайт се почувства някак си странно.
-Чакай малко. - каза си момчето и загледа тъпо. -Познавам този глас. - после се докосна по брадичката с показалеца и се замисли. Имаше малко мътен спомен за това кой от отбора му звучеше по този начин, но все пак можеше да отгатне. Съдейки по това, че преди да изпадне в несвяст, или каквото се случи преди малко, видя някаква руса коса...това може би трябваше да бъде...
-Какво!? Ти ли си, Берсерк? - измрънка момчето, но достатъчно, за да се чуе и около него, като след това повдигна ръце и изсумтя.

Берзерк се показа от другия край на залата, където се намираше Дуайт. Иззад гърба му се видяха Бум Бум, Джубилий и Кенънбол. Дрехите на Джубилий и Бум Бум бяха яко раздрани на места, а Кенънбол и Берзерк бяха целите мокри и от тях се носеше не много приятна миризма. Никой от тях не беше усмихнат нито показа по някакъв начин да е зарадван от факта, че Дуайт е жив. И все пак...
- Какви са плановете ти за по-напред, господине? - в гласа на Кенънбол определено се усещаше ирония и насочена обида, но не можеше да се разбере кое надделява в тона му.

Дуайт видя, че всички се бяха събрали. Принципно това беше повод за парти, макар че на тях не им харесваше много атмосферата наоколо.
- Ха-ха-ха! Какво ви се е случило, "хора"? Изглеждате така, все едно сте участвали във втората световна! - смееше им се Стифлър, все едно той беше този, който трябваше да говори по този начин, с раната, която имаше. След миг смях, момчето се спря, защото реши, че сега не е точния моминт да си губи времето с това.
-Какво ще правим ли? - обади се русокоското, като този път тона му звучеше малко по-сериозно. Момчето се замисли, и след миг седна на земята, като кръстоса краката в стил "йога".
- Първо, искам да ви кажа нещо важно. Радвам се, че всички успяхте да стигнете до тук живи. Всеки един... - усещайки миризмата, той си запуши носа и продължи - ...миризливец от вас.
След тези думи, момчето махна ръката от носа си, и в погледа му се видя капка решителност:
- Второ - изгубихме Амара. За това трябва да се погрижим да отидем да я спасим, каквото и да ни коства. И накрая ще намерим някакъв път навън от тук. - когато си доизказа плана, Дуайт се изправи, и реши да се обърне къмч другите:
- Е, разбира се, решението не зависи само от мен, за това трябва да ви попитам - има ли някой друг, който да е съгласен с това предположение?

- Аз - обади се Кенънбол. - Смятам, че преди да потеглим петимата, ще е най - добре да ТИ СМАЖА ФИЗИОНОМИЯТА!
А физиономията на Кенънбол беше точно такава.

След това, което каза Кеннънбалл, Дуайт се усмихна самодоволно и отговори:
- Това е духът, Кеннънбол! Запази го за после. Ще ни е от нужда. - след което Стифлър се запъти отново към мястото, накъдето беше тръгнал, преди да напъплят съотборниците му, набивайки игнора на "предизвикателството" на Кеннънбол. Изминавайки няколко метра, без да каже нищо, Дуайт можеше да разбере, че всички би трябвало да са настроени против него, но в момента не му беше до "конско", защото имаше работа за вършене.
- Аз тръгвам. Няма време за губене! А, да и още нещо... - с тези думи, момчето се спря на място, преди да довърши това, което имаше да казва, и също така точно преди пътя за излизане от това място:
- ..."Кеннънбол", ти си заместник-лидера на отбора. - изрече Стифлър това със съвсем сериозен тон. Реши, че след като каже това, вече може да продължи напред, like a boss.

Дуайт остави зад гърба си групата и затова не разбра дали Кенънбол свали физиономията от лицето си, но това не беше от значение. Пътя ги изведе на лабиринт, чийто стени бяха с цвета на всичко в тази стая - бяло. Пред тях стояха два пътя, но Дуат нямаше време да се ядоса. За няколко секунди гледката пред него се смени - видя как умалена версия на него самия преминава през осеян с дупки над лава терен, подскачайки. След това умалената му версия влезе в някаква тръба и пред нея стояха два пътя - нагоре по някаква тухлена стена, паралелна на пода и директно напред, без да се изкачва на стената.
Видението се скри и той се върна в реалността. Всъщност лабиринта наистина беше какъвто и във видението му - на два етажа, а не на два коридора. Всъщност той нямаше как да разбере, че е лабиринт... ако не беше видението му?

*Хм...Е, това беше странно. Трябва да се мотая повечко на такива места* - мислеше си Стифлър. И, да, спомена го - кой знае още колко време щеше да му отнеме, за да мине този така наречен "лабиринт". Определено на Дуайт днеска му беше доста шантав ден - от пребивания до смърт, до странни видения - мда, определено трябваше да посети доктор или нещо от сорта, защото му се струваше, че се побърква. Или може би пък електрическия шок го е "свестил"!? Възможно ли беше това? Е, каквото и да беше, дано да венчаеше нещо добро. Стифлър се почеса по косата, чудейки се от кой път да мине. Не можеше да определи, за това реши да действа инстинктивно. А шестото му чувство му подсказваше, че трябваше да мине по пътя, който водеше нагоре, тъй като осъзна, че се намираше в помещение на два етажа. По принцип не се вслушваше много в "оптични бла-бла-бла", както обичаше да нарича виденията, но сега е изключение. За това, той тръгна да изкачва пътя нагоре, надявайки се да го отведе до правилното местоположение.

Хората "му" го последваха безропотно. Тавана беше нисък и на Кенънбол и Берзъркър им се налагаше да крачат приведени. Дуайт определено беше избрал да води отбора си по възможно най - скучният път. Тук не се случваше абсолютно нищо за този момент. Сигурно отборът му го мразеше до този момент, за този му избор.

Стифлър си ходеше най-спокойно, неосъзнавайки, че хората от отбора го бяха последвали. Просто продължаваше напред. За сега нищо интересно не се случваше, но много скоро това щеше да се промени. Ако вървеше по правилния път, и си спомняше видението - Дуайт щеше да разбере, че го очаква още един миг, когато ще трябва да минава над лавата, но това вероятно щеше да се случи чак, след като момчето се изкачи на втория етаж. /Освен ако наистина не е било оптична бла-бле-блах/
Забелязваше, че таванът е малко тесен, но това не го притесняваше - беше много по-добре, като си имаше предвит това, през което беше преминал, за да стигне до тук. Нататък дори трябваше да поеме още усилия. Но каквото и да предстоеше, щеше да е само малко препрядствие, в сравнение с това, което трябваше да постигне, а именно - да се изправи отново срещу терминаторите, алтернативния клонинг, и Ултрон отново. Това вече не беше просто игра. До колкото разбра Дуайт, празните приказки също не помагаха. Ситуацията се беше се превърнала в истинско зрелище. За това той трябваше да се съсредотучи върху лабиринта, през който трябваше да мине, и да настрои сетивата си ако случайно нещо нередно се случи, защото трябваше да побърза...

Постепенно Дуай разбра, че крачи по не просто втори етаж, ами нещо като вентилационна шахта - решетките пляснати тук - там, го доказваха. Той не обръщаше почти никакво внимание на съотборниците си, с риска това да бъде последната грешка в живота му. Когато стигна поредната решетка, чу механични и монотонни гласове изпод нея.
- Със сигурност е тук.
- Доказателство?
- Той е тук. Той ги доведе. ПУ показва, че той е тук. Ултрон каза, че той ще ги доведе.
- Значи той е тук. Потвърдено.
Вероятно той беше единственият, който чу тихият разговор, просто защото стоеше първи в колоната.

След като разбраше къде се намираше, Стифлър забеляза, че беше на правилния път. Изглежда това беше тръбата, през която трябваше да мине (от видението му). Е, не беше точно както си го представяше, но все пак имаше напредък. Но дори имайки напредвит това, Дуайт не трябваше да се отпуска. Трябваше да внимава да не се издава много, защото...ами, намираше се във вентилационна шахта - беше ясно, че при едно погрешно движение, някой може да го забележи. И ето - дочу роботизирания разговор.
Във всеки случай, това, което трябваше да направи Стифмайстъра е, да измисли някакъв план. Дори и да ги очакваше неприятна изненада. Той се обърна към съотборниците си им подшушна:
-Ок, хора...ето го планът. Виждайки, че са ни забелязали, имам само една опция - трябва да атакуваме още сега, понеже така имаме най-голяма възможност да спечелим. Таби - обърна се момчето към Бум-бум - искам да метнеш една бомбичка през "шпионката" на роботизирания пич отпред. Изглежда е останал само той за сега. След, като го направиш, аз ще излеза да провера ситуацията. Кенънбол ще ви поведе напред, ако случайно се случи нещо напечено. Ясно?

Хората му очевидно не разбираха какъв е планът, но безропотно се заеха да изпълняват. Бум-Бум създаде една малка, кръгла бомбичка с пръстите си, след което я хвърли през решетката. Експлозията последва след две секунди. Дуайт можеше да види, през решетката, че единият робот беше изгубил временно равновесие и се беше катурнал, а другият... той всъщност все още беше тук. Повдигна глава и червените му очи погледнаха Дуайт. По някаква причина не извърши никакво действие, просто остана неподвижен.

Дуайт разпери дясната си ръка, но почти непроличаемо. Беше изпитал голяма омраза към тези роботи, за това вече нямаше начин да им пощади жалкото съществуване. Отдавна не беше правил това. Да, щеше да използва свръхспособностите си, за да свали робота, който го гледаше. Смяташе да го повреди до такава степен, че да му съсипе вснички системи, които му помагаха да функционира. За тази цел, той трябваше да се концентрира. Да, това му липсваше в по-голямата част от времето, когато беше използвал неговите способности. Трябваше да прецени точно каква енергия щеше да му трябва, за да направи това, което целеше. Едва ли щеше да му е нужно много, за да повреди няколко чипа, но роботите имаха и метални защити, през които той трябваше да пробие. Щеше да направи така - да почне да свива магнитните полета към робота, с цел магнитните полета да му навредят много на функциите, и да му смачкат главата както отвън, така и отвътре. Започна да съсредоточава енергията си върху целта от най-малко ниво - до това, в което наистина щеше да направи някакви повреди, като междувременно си помагаше с ръката, свивайки пръстите си съвсем бавно. Когато стисне юмрука, магнитните полета, които беше съсредотучил върху робота щяха да достигнат критичната му точка, и да го сплескат. Когато това се случи, изражението на погледът му щеше да се промени, гласейки следното - "Go to sleep".

Единият робот падна... мъртъв? Но другият робот побегна нанякъде, вероятно за да издаде локацията на групичката бунтовници. Ако тази битка се водеше някъде напред в бъдещето, изхода от нея щеше да определи съдбата на безброй човешки животи. Особено ако беше водена срещу някой злодей, чийто очи гледаха света единствено като свое притежание и поле за изява.

Дуайт забеляза, че единия робот тръгна да бяга. Явно беше в огромна грешка, незабелязвайки, че тази група бяха тук само за разознаване. В този момент, човек би се замислил - "Дали да го проследя, или да го убия!?" Стифлър естествено не избра нито един от двата вариянта, понеже рано или скоро това щеше да се случи, а и не искаше да използва силите си за изгубени каузи. Пазеше ги за момента, в който щеше да се изправи срещу Ултрон. Поради това, той остави машинарийката да се измъкне. А и поради негови изчисления, отборът му би трябвало да са достатъчно много, за да се изправят срещу всичките налични роботи. По изражението му се появи раздразнена физиономия.
*Е, това може да се окаже болка в задника...* - след тези мисли, той се обърна към неговите съотборници и каза:
-Да тръгваме. Нямаме никакво време за губене. - и продължи напред по шахтата. Отиваше право към клопката на Ултрон, но въпреки това не мислеше, че той и неговата "армия" биха могли да му се опрат. Колелото на късмета се вътреше, и този път нещата може би ще се обърнат откъч страната на Стифлър. Особено ако него и отбора му бяха успели да стигнат по-бързо от очакваното.

Досега, в Марвел Дуумсдей(провери написаното по-горе).

Сега...

Дуайт и съотборниците му се тътреха по вентилационната шахта доста шумно. За тяхна изненада, не чуха повече роботизирани крачки. След 10 минути, всички се чувстваха изключително уморени - пълзенето на четири "крака" не се оказа толкова лесно, колкото може би изглеждаше по начало. Но поне вече виждаха края на шахтата. Решетката беше на двадесетина метра от тях и през нея минаваше електрическа светлина.