Сиропиталището "Мерсволуко"

Сиропиталището се намира близо до морският бряг. Небето тук почти винаги е покрито с тъмни облаци, изливащи дъжд по - често, отколкото би му се искало на нормален човек. Естествено, като всяко сиропиталище, това също имаше вътрешни проблеми.

Дори след два часа обикаляне и разпитване из сиропиталището, Дарин не успя да научи нещо важно нито да открие каквато и да е следа защо родителите му бяха направили завещание, според което, ако те умрат докато той е непълнолетен, то той трябва да бъде заврян тук до навършване на пълнолетие. Разбира се, един от най-добрите приятели на родителите му, Остийн, бе наел адвокат веднага след разкриването на завещанието. Дарин трябваше да признае, че е дълбоко благодарен за това. Адвокатът спечели делото и на него не му се наложи да преживее една година в този мрачен дом. И все пак Дарин дойде. Вярно, дойде само за няколко часа и то година след смъртта на родителите си, но дори това направи едниствено с надеждата да разбере какво му е специалното на сиропиталището. Два часа! И не бе разбрал нищо за това! Скоро щеше да замине за чужбина. Къде? Това Дарин не знаеше. След като същия адвокат спечели и второ дело, сега Дарин се водеше за пълнолетен преждевременно - близо една година по-рано. Това бе много хубаво разбира се, но след като получие назначението, то той най-вероятно ще трябва да замине едва след няколко дни. Имаше толкова неща за вършене впредвид обстоярелствата, а той се мотаеше в това забравено от живите място.
Ненадейно се блъсна в един прегъбен старец, като го събори на земята. Старецът заохка и Дарин побърза да му помогне да се изправи, ако може. Внезапно дядката се вгледа в лицето му и изумление измести болката от очите му.
- Ти? Не, това беше толкова отдавна. Но ти трябва да си му син или поне роднина! Толкова приличаш на него. На колко си? На седемнадесет? - старецът озговори всичко това смайващо бързо, като се има впредвид възрастта му...

Още преди Дарин да направи или каже каквото и да е, дядката пак заговори и то още по-бързо от преди:
- Без въпроси! Най-накрая дойде. Последвай ме и като изиграем една игра може и да отговоря на въпросите и дори ще ти разкажа някои неща, но не си прави илюзии! Няма гаранция, че ще научиш нещо от мен. Всичко зависи от играта, която ще изграем. - Старецът се отправи надясно и закрачи изумително пъргаво, особено след като току-що бе бутнат на пода. Дарин го последва мълчаливо, чудейки се кой е този човек и защо той самия си беше глътнал езика само защото някой непознат му е казал да го направи.
Не след дълго дядката стигна до една прашна врата, отвори я и бързо нахълта вътре. Това вътре се оказа нещо като склад изпълнен с боклуци и прах. Несъмнено тук не бе стъпвал човешки крак от десетилетия, ако не и повече. Непознатият отиде до на пръв поглед най-обикновена маса с размерите на малка стая и дръпна някаква ръчка, излизаща от единия й крак. Внезапно масата се превърна в нещо като солиден камък, върху който сякаш беше разгърната огомна карта с всякакви подробности по нея.
Дарин ахна, но не успя да промълви и дума, защото дядката му заобяснява, че това е игрална маса, която пресъздава виртуални битки, които се доближавали до реалността максимално. Това видиш ли било дело на мягьосници или пък на извънземни. Дядката ръсеше всякакви такива думи в продължение на няколко секунди и най-накрая, когато млъкна се вгледа в лицето на Дарин.
- Е, искаш ли да играем, ако е да ще трябва да провера дали си готов за това, като поставя длан на челото ти! Е? Ако искаш информация... знаеш какъв е отговорът!
Дарин кимна вдървено и промълви едно "да".

П.П Извинявам се ако пак съм се саморазказал, но това е по-скоро продължение на саморазказването до сега и го направих само с цел да се достигне до ново решение, действие и до нова възможност за резултат, който разбира се вие ще определите..

Колата спря пред сиропиталището. Артър сложи чантата на гърба си и излезе от колата. Дъждът се сипеше от посивялото небе. Артър се запъти към входа, стараейки се да се успокои. Въпреки , че лицето му бе спокойно(или поне той бе сигурен в това) той бе разярен. Да го пратят в сиропиталище. Колкото и да бе ядосан той винаги се опитваше да се сдържа и да не издава това, което изпитва на лицето си. До вратата имаше човек, който го изгледа така сякаш чака именно него. Артър реши че няма да го поздравява.

И тогава Дарин се събуди. Бе заспал в автобуса, който го карае до сиропиталището. МПС-то се спря пред стара сграда. Боята беше избеляла, а на местата където бе паднала, се разкриваха пукнатини в стената.. Автобуса спря. Няколкото деца несигурно го напуснаха. Дарин беше завлечен спед тях под ръководството на неучтивия шофъор навън.

Артър беше стигнал сам дотук. Автобус спря пред сградата и група деца слезе от него.

И двамата: 125 опит(изпълнена мисия).
Стигате ниво 2 и получавате 10 точки способност, които можете да инвестирате в повишаване на ефективността
магиите ви(на тези, чиято ефективност се измерва в проценти в
профилните ви героини листове, а не са означени с "???"). Ако желаете да
го направите сега, използвайте [You must be registered and logged in to see this link.] тема за целта.

Получавате 10 здраве и 20 енергия.


Активни мисии(Сценарий):
1. I'm not a whiner any more: Вземи страна във войната - U.N.I.T./W.A.R.D.(Незавършена).

Активни мисии(Странични):
1. Атлет: Повиши статистика до 35(Незавършена).
2. Нормален? Пфу!: Повиши способност до 50%(Незавършена).
3. Олд скуул: Срещни оригинален(съществуващ
във Марвел комикс/филм/анимация) герой(Незавършена).
4. Бе' аз съм бил красавец!: Срещни своя алтернативна/бъдеща/минала версия(Незавършена).
5. Почивай в мир: Убий същество умно колкото или повече от човек(Незавършена).
6. Дали не прецаках сценария?: Убий оригинален за Марвел вселената герой(Незавършена).
7. MMORPG: Срещни друг играч(Завършена). 125
8. PVP: Проведи битка с друг играч(Незавършена).

Общ опит от изпълнени мисии: 125.

Децата влязоха през главния вход на на пръв поглед запустялата сграда и
всяко започна да се оглежда. Дарин не направи изключение. Помещението, в
което се намираха, наподобяваше нещо като предверие или по-точно широк и
дълъг коридор, чийто край свършваше на десетина метра в яка желязна
вратя. "Ако ми се наложи да избягам от главния вход, тая врата ще е
голям проблем" - Дарин се сепна. - "Нима вече обмислям бягството си?"
Пода бе подслан с червен килим, някога хубав и подходящ дори за имение,
но сега мръсен и износен, сякаш никога не видял метла. Червеното бе
станало кафяво. Прозорци в този коридор нямаше. стените бяха голи, ако
се изключеха двете картини - по една от всяка страна. И двете
изобразяваха Речен бряг, осеян с черни скали, в които мощно се разбиваха
вълни. Дебел слой прах покриваше изображенията и ефектът от тях се
губеше. Губеше се чувството на гледащия ги, че вълните се сменят и
сменят. Ако беше нова, картината щеше да изглежда като жива. Шофьорът
тъкмо заговори и Дарин се заслуша и чу...

Дарин явно беше сънувал, че сиропиталището изглежда така отвътре.


Всъщност... Картини се оказа,че няма. Пода в коридора беше от студен
цимент, но беше чист или поне не достатъчно мръсен, че да се забелязва
на сумрачната светлина, в коридора. От тавана висяха елекриречски крушки
на сравнително равномерни разстояние една от друга, но не светеха,
въпреки че отвън светлина почти не идваше - сумрачните облаци скриваха
слънцето, което и без това клонеше към залез. Децата вървяха на група -
на места тя беше по - разбита, докато на други децата се сближаваха - не
можеха да се доверят едни на други, но се чувстваха по - сигурно до
хора, които бяха в тяхното положение. Тъмният коридор водеше до малко
помещение, което се разделяше на няколко коридора. Преди това помещение,
обаче, по пътя децата видяха Чиновническото отделение - нещо като малка
стаичка, вградена в стената на коридора. Те виждаха само малкото
прозорче на гишето, явно вратата се намираше някъде другаде. Старец със
сребърносиви коси и мустаци гледаше недоволно децата. Повечето навреме
усетиха, че трябва да спрат там и останалите се поведоха по примера им.
- Нови попълнения а? Не сме имали такива от пет години, а сега всички вие наведнъж? Гръм да ви удари дано!

Дарин се усети на време да спре пред гишето и хвърли проницателен
поглед към мъжа, който ги "поздрави" "жизнерадостно". Не му се хареса
това, което видя, но побърза да огледа и гишето от вътрешната стена.
Подобно на мъжа в него то беше...

Артър
вървеше зад тълпата на известно разстояние, не искаше да се впише в
тяхната група(а ако тръгнеше заедно с тях това щеше автоматично да се
случи), но не бе сигурен къде да отиде за това тръгна към гишето
вградено в стената в края на коридора. Нямаше врата. "Явно е някъде
другаде" - досети се младежът. През малкото прозорче се показваше
намусена глава на вече побелял старец с мустаци. Артър тръгна през
тълпата избутвайки грубо тези, които пречеха на пътя му и придавайки на
гласа си властен тон попита стареца:
- Къде се намира стаята ми?
Не че не можеше да бъде и учтив, понякога беше, но за него този старец не бе кой знае колко повече от слуга.

От вътрешната страна на гишето не се виждаше почти
нищо, защото единствения изгледа се предлагаше от малкото прозорче на
гишето. А оттам се виждаше единствено главата на стареца и плота, на
който беше поставена огромна счетоводна книга в този момент.
- Изчакай реда, гламав! - гласът на стареца простърга през шепота на групата деца като трион по метален прът. - Или така се казваш? Да, Гламав Идиот - той записа нещо в книгата. - Е, господин Гламав Идиот, моля направете място на следващия.
Групата деца се раздели на две, като единствен Дарин остана в нито
една от двете групички. Стареца се обърна към него с въпросителен
поглед. Може би беше по - добре да не се бави. Артър сякаш вече не
съществуваше за чиновника.

В момента, в който чу това за миг се зачуди, какво да отговори.
Само за миг. Мисълта му бе прекъсната от това, че в стъклото видя
отражението на това което се случи зад него. Децата се разделиха на 2
групи и по средата остана момчето, приличащо на него. Артър го бе
изгубил от поглед, когато то влезна в сградата. Остави стареца. Груб или
не той си беше слуга и като такъв не представляваше интерес за Артър.
Младежът постави на лицето си тънка усмивка и се отмести в страни, за
да може дискретно да огледа момчето, без никой да го забележи. Сега
видя, че то не приличаше чак толкова на него. Имаше същата пясъчно руса,
дълга до раменете коса, но очите му бяха сини, а и беше по-висок. Артър
зачака за да види какво ще се случи...

Дарин се усмиха на ум. Хареса му как го поставиха на мястото този.
Определено беше същия, когото бе помислил за свой двойник преди малко.
Гламав - нова мислена усмивка - изглежда подобно на него самия бе
израснал в знатно семейство. За миг на Дарин му мина мисълта дали тоя
няма да се окаже равностоен противник, но мисълта заглъхна толкова
бързо, колкото и бе дошла. Гламав бе допуснал сурова грешка, бе се
отнесъл пренебрежително към човек, който очевидно имаше някаква власт
тук - макар и нищожна. Дарин не допускаше такива грешки и не се отнасяше
толкова пренебрежително към хора, които не е опознал напълно, или поне
не го показваше. Умееше да сдържа чувствата си, което изглежда Гламав не
владееше - поне не толкова добре.
Дарин се доближи и учтиво промълви:
- Добър ден, името ми е Дарин Накес - И зачака. "Понякога бездействието е най-доброто действие" - отбеляза си на ум...

Старецът сякаш се ядоса, че не можа да се заяде с Дарин по
никаква причина, но все пак не му създаде проблеми и след него продължи с
процедурата, записвайки децата едно след друго. След като приключи и
записа имената на всички, затвори отвора на гишето си. На слабата
светлина в коридора, затвореното прозорче почти не можеше да се
забележи.
Децата отново се бяха събрали в една група, след
преброяването. Преди още, обаче, да се почудят какво да правят, от един
от коридорите се появи жена на около петдесет години, чиято коса имаше
цвят на стара потъмняла слама. Огледа групичката и на лицето й се появи
мазна усмивка.
- О, ето ги и новите дечица! Мислех си, че никога
повече няма да получа още за колекцията си! О, нека ви поогледам. Ти
трябва да си Гламав Идиот - каза тя и посочи Артър. - Сигурно не едно и
две деца са като теб, идващи от богати имения в провинцията. Но нека ви
уверя, тук първите са последни. В този дом няма такова нещо като
дискриминация. А сега, мисля че е време да ви покажа стаите.
Тя
заситни бързо към коридорите. Децата я последваха без никакви въпроси.
Оказа се, че ще бъдат разпределени по стаите си. Петима бяха
разпределени в най - лявата стая от коридора най - вляво, включително
Дарин Накес и Гламав Идиот. Стаята беше обширна, повече от достатъчна за
пет човека. Вътре имаше две легла на два етажа и една кушетка,
единствена намираща се под прозореца. Затъмненият прозорец не пропускаше
никаква светлина, не че и навън беше много светло по това време. Мръсен
килим се стилеше на пода. Мръсен и прашен, защото прах се вдигаше,
когато някое от момчетата стъпеше на него. Три скрина с няколко
чекмеджета бяха наредени до стената под прозореца. Жената беше
препоръчала да заспиват колкото се може по - бързо, без да й създават
някакви проблеми, включително разговори преди заспиване или всякакви
подобни неща - много лесно получавала мигрена.

[You must be registered and logged in to see this image.]


Когато жената дойде, за да ги вземе и изписа на лицето си мазна
усмивка, Дарин веднага реши, че тя ще му създава проблеми, освен ако не
се държи много учтиво и уважително с нея. Дарин се усмиха с дружелюбна
усмивка и последва жената без да продума. Оказа се, че ще ги заведе до
стаите, така както и Дарин предположи. Огледа стаята на бързо - Вътре
имаше две двуетажни легла и една кушетка, единствена намираща се под
прозореца. Прозорец, все едно опушен, не пропускаше никаква светлина,
въпреки че отвън бе достатъчно светло. Мръсен килим, покрит с обилен
слой прах, се стилеше на пода. Три скрина с по няколко чекмеджета бяха
наредени до стената под прозореца. Този, който щеше да спи на кушетката,
щеше да има най-лесен достъп до тях. От друга страна кушетката
изглеждаше най-неудобна, за разлика от едното от горните легла, което
като се стори на Дарин, бе с най-чисти чаршафи и удобен дюшек.
През
това време жената каза на всички да си лягат веднаг, без да си разменят
приказки. Дарин пак се усмихна с лъчезарна усмивка и отвърна:
- Лека
нощ, обещаваме, че няма да чуете никакви викове от тази стая. Не бихме
искали да ви създаваме проблеми още с идването си...
След като жената излезе и Дарин чу отдалечаващите се стъпки той хвърли бърз поглед към всеки от съквартирантите си.
-Аз мисля да спя на ето онова легло - Дарин посочи хубавото легло,
което си беше набелязал. После огледа децата около себе си, за да се
увери, че няма да изкажат протести. Накрая огледа подробно и външния им
вид. Те бяха...

П.П Според мен се подразбира, че жената е излязла и затова си мисля, че не съм саморазказвал, но дали е така...

Жената излезе и момчето, което се казваше Дарин се подмаза и каза,
че мисли да спи на леглото, което изглеждаше най-удобно. Е щеше ми се да
съм на едноетажно легло, но онова изглежда ужасно. Момчето явно
изчакваше да види дали ще има възражения. "Добре тогава"
- Аз нямам нищо против. Ако никой друг няма мисля и аз да легна там. Е ти ... Дарин нали? На кой етаж предпочиташ да си?

- Както вече посочих и след като изглежда няма възражения аз ще спя на
горното легло - Дарин се постара гласът му да прозвучи
полувисокомерно-полуотегчително. Разбира се, той насочи значението на
нюанса на думите си изцяло към Гламав и поне според него не остана и
капчица съмнение за това. - Е има ли все пак възражения? Между другото
не сме се запознали истински, аз съм Дарин Накес. А вие? - въпросът му
бе насочен към всички и те...

П.П Брои ли се за double posting ако между мои две мнения има само мнение на играч и няма такова на админ?

-Добре. Аз ще съм на долното. Нямам предпочитания. Аз съм Артър Оруел. Приятно ми е.
В
думите си все пак вложи достатъчно високомерия за да се противопоствави
на това на Дарин. Той лесно можеше да усети, че в този тон има доза
високомерие, но повечето хора не можеха. В момента имаше чувството, че
само момчето срещу него го усети. "Този тип може би ще е интересен.
Усмихна
се и загледа момчето в очите. Изведнъж протегна ръка към момчето с
пясъчно руса коса и зачака за да види дали то ще му подаде своята...


Дарин пое протегнатата ръка плавно, без нито да се бави за рамисъл,
нито да бърза. Усмихна се. Не усмивка, подигравателна или снизходителна
нито мазна. Просто загадъчна. Нека този Артър Оруел да има нещо, над
което да се размисли. "Нещо, което да го озадачи достатъчно"
- Мислите на Дарин се стрелкаха шеметно. Плануваше ходовете си. Имаше
нещо твърде странно в това сиропиталище. Нещо, което си заслужаваше
размисъл. - "Нещо, в което вложих смисъл. Смисъл, който малко хора биха доловили"
Ако някой в този момент надникеше в главата на Дарин Накес той трудни
щеше да проследи мислите му, просто защото те бяха на пръв поглед
непоследователни. "Може ли някой да ми прочете мислите и кой е той? Всичко накрая стига до нещо или някой" - Дарин скри с ръка прозявката си - "Нещо или някой, а може би всички?"
- Дарин отдръпна ръката си, насочвайки вниманието си към другите, и я
протегна за ново ръкостискане във въздуха пред тях, за да провери кой
пръв ще е я поеме. Дарин отдавна отбягваше да търси скрит смисъл в
дребни действия като ръкостискането. Всичко имаше скрито значение, но бе
грешка човек да позволи да бъде обсебен до такова ниво от Даес Дай Мар.
Виж усмивките бяха друго нещо. Те носеха огромен смисъл, а когато не го
правеха, тогава разкриваха дори повече за човека...

Дарин пое ръката му и Артър я стисна не много силно, но не и
слабо. Всяко ръкостискане или жест всичко това имаше огромно значение.
Момчето срещу него сложи неразгадаема усмивка на лицето си и Артър
последва примера му. "Какво ли значи тази усмивка,
може би същност не значи нищо" -тази мисъл го грабна и той си помисли,
че момчето срещу него ще бъде интересно може би. "И моята усмивка
приятелю не значи много, но е достатъчна за да накара човек забелязващ
тези неща да помисли над нея, а понякога дори и да го обърка. Е това в
това проклето място може би няма да е чак толкова скучно колкото
предполагах." Артър пусна ръката му и се обърна дигнал я към другите ученици. Този път на лицето му цъфна добродушна усмивка.
"Съзнанието на повечето хора няма да забележи толкова дребен детайл.
Или поне според повечето хора е такъв. Но този детайл е толкова важен
колкото всеки друг жест. А подсъзнанието ги забелязва."

Помещението беше затъмнено и лицата на присъстващите не
се виждаха много добре, особено от разстояние. В стаята присъстваха
четири момчета и едно момиче. Момичето се падаше по - близо до Дарин и
Артър, отколкото до някое от останалите момчета и лицето й беше по -
силно различимо. Кожата й беше изключително светла и се отличаваше от
всичко заобикалящо я в мрака. Всъщност, ако дрехите й не бяха бели,
вероятно лицето и ръцете й щяха да се отбелязват странно забележимо,
сякаш висят във въздуха. Цялата й бяла фигура беше изключително стройна и
дори в тъмнината не беше трудно да се забележи, че е изключително
красива. Черната й като самата нощ коса поглъщаше и малкото останала
светлина около нея самата, а очите й бяха различими в този момент.
[You must be registered and logged in to see this image.]

Колкото до другите момчета - за момента, Дарин и Артър можеха да разберат само, че единия беше рус, а другия - кестеняв.

Дарин се вгледа в лицата на останалите и не без жалост разбра, че
чертите на две от другите момчета са неразличими, заради сянката, в
която се намираха. Петият човек в стаята - невероятно красиво момиче -
се виждаше ясно въпреки тъмата, която обгръщаше помещението.
Млечно-бялата й кожа светеше, подобно на луната отвън, и изглежда точно
заради това , за разлика от от другите, се виждаше в нощта. Единствено
очите й и косата й, катранено черни, се губеха в мрака, но това още
повече засилваше чудодейния ефект на кожата й. Дарин се приближи бавно с
походката си на леопард и се поклони, така изтънчено, като че ли е
живял в отминалите времена, когато поклоните са били част от етикета на
благородниците. Взе бавно и нежно ръката на момичето и я целуна
внимателно. После каза:
- Твоята красота стопля сърцето ми. На твоите услиги съм.

Момичето погледна с интерес Дарин. Не с учудване, срам или някое
друго чувство. Просто с интерес. Отдръпна ръката си, след като момчето я
целуна и на лицето й се изписа усмивка, която никой художник не би
могъл да повтори върху платното си.
- Благодарна съм на Светлината, че ви срещам, милорд - каза тя. -
Вие сте първият лъч светлина, който пробива мрака обграждащ ме от
толкова време. Вече почти бях забравила, че има и други човешки същества
освен отраженията в Огледалната ми стая. След като я изгубих, останах
дори без собственото си отражение, преследвана единствено от сянката си.
Ще ме удостоите ли с честта да ми кажете името си?

- Името ми е Дарин Накес, но това не е от значение, защото светлината, с
която ти ме освети, внесе смисъл, за който преди не съм и подозирал, че
може да съществува. Как да те наричам слънце на нощта? - Дарин се
чувстваше като глупак. - "Да не съм си изгубил ума? Не, все още не."

- Селийн. Така ме наричат - речта на момичето се лееше като планинско ручейче в коритото си. -
Усещам нещо във вас. Величие. То се излива от вас, усещам го. То ли е
крайната точка в пътя ви? Или сте от онези, които съдбата трябва да
насочва в предречена посока с постоянни удари?


- Съдба? Аз вярвам, че човек сам кове съдбата си! Но не разбирам защо
си мислиш, че аз преследвам власт и слава? Твоята прелест е достойна за
най-великата възможна цел на света.


Усмивката, изписана на лицето на Селийн в този момент, беше
достатъчна да спре и най - студеното сърце във вселената. Толкова...
топла усмивка.
- Интересен сте милорд, не сте ли
интересен? Оставам с чувството, че току що сътворихте философска мисъл,
която ще бъде използвана от бъдещите поколения, докато колелото на
времето се върти. Ковете я сам, казвате? Интересно. И това е път, макар
че... Ковача кове както пожелае, но винаги кове по чужда поръчка. В
крайна сметка той остава не повече от изпълнител. А когато поръчителя е
съдбата... Е, тогава тя би очаквала най - великите шедьоври точно от
вас. Интересното е, че в крайна сметка отново ще бъдете вкаран в пътя
предречен от съдбата, макар и да го изминавате по свой собствен начин.
Ковач - тя повтори думата и се засмя звънливо.

- Начина по който използваш думите е наистина
великолепен. Сигурен съм, че ако ти се удаде случай, би направила и
кралицата на глупачка - Дарин се усмихна. Вече бе превъзмогнал заплесването, което това момиче.. не - жена предизвика у него. - Нима казваш, че колелото е истина? Може и така да е. Казваш, че ковачът кове по поръчка, но аз използвах думата кове
само като метафора. Но щом искаш.. нека се изразя по друг начин: Аз съм
този, който прави поръчката, но аз съм този, който решава как и по
какъв начин да бъде изпълнена! Ако казваш, че съдбата е поръчителя, то
мога да заявя, че аз съм съдбата за самия мен! Който иска нека вярва в
предопределеността, а не вярвам! - Нова усмивка се разля по лицето на Дарин - Извини ме, ако съм се разгорещил, тази вечер е наистина задушна. - "Най-красивата жена на света, а може би и една от най-умните"

Артър
изведнъж се размърда от мястото, където бе застинал неподвижен, сякаш
бе заспал прав. Но той не спеше, а се взираше в най-красивата жена на
света. Направи крачка напред и с дълбок , надяваше се и изящен, поклон
поздрави видението пред себе си.
- Името ми е
Артър Оруел. Простете, че не се представих навреме, но красотата ви ме
вцепени. Сияете по-великолепно и от вечерницата.
И отново вцепенен се взря в черните като нощта очи на Селийн.

Момичето направи подигравателен реверанс насочен към Дарин.

- Думата ви е закон, милорд. Величието бива постигано, само когато
човек следва съдбата си, но пък вие може да не желаете повече от това -
след тези думи момичето направи жест посочващ стаята и това, което ги
заобикаляше.

След това Селийн премери за секунда Артър с
поглед. Само за секунда, не повече. След това го погледна в очите с
притеглящ поглед и каза:
- Ти си приятел на Дарин, нали?

-Та ние се запознахме преди миг.
И
хвърли поглед към момчето до него, без да извръща глава. Отново върна
погледа си към Селийн и устните му сами започнаха да оформят усмивка.
"Това момиче. Кара ме да изпитвам толкова чувства. И радост, и тъга, и... "
Веднага
премахна усмивката от лицето си. Ако можеше да се нарече усмивка.
Всъщност устните му едва бяха започнали да се надигат откъм краищата си.

" Независимо какви чувства имам, не трябва да ги показвам. " - помисли си Артър и след секунда каза:
-Бих могъл да ви наблюдавам цяла вечност Селиийн и винаги ще съм жаден за още от красотата ви, но мисля че трябва да поспим.
Борейки
се със самия себе си, той най-накрая успя да откъсне поглед от Селийн и
се извърна за да постави раницата си на леглото. Но не само това бе
причината. Не мислеше, че ще мигне тази нощ, нито му се спеше, но не
знаеше колко дълго ще издържи да крие нещата, които изпитваше.
Направи крачка, но се закова на място и си каза: " Глупак с глупак. Нима ще легнеш на удобното легло и ще я оставиш на ужасната кушетка под прозореца. "
- Селийн, на кое легло ще искате да спите? Мисля, че онова изглежда най-удобно." И посочи леглото, което си беше набелязал.

- Но моля те Селийн, наричай ме просто Дарин. На
мен взе да ми се приспива, така че лека нощ и нека сънищата ти да ти
донесат светли мигове! - Дарин се отправи към леглото си, за да си облече пижамата и бързо, бързо да заспи. - "Колко е красива! Езикът си глътнах"

- Понякога не ви разбирам, лорд Дарин - каза Селийн. - Аз ще взема кушетката, между другото.
И тя наистина легна под прозореца, докато Дарин и Артър заеха едното двуетажно легло, а другите две момчето - другото.
Момчетата потънаха в сънища. Дарин сънуваше сън, включващ мъж с
маска, чийто очи на моменти сякаш припламваха. Странно, въпреки че Дарин
беше странен, този мъж го уплаши неимоверно много.

Артър
сънуваше как Дарин и Селийн държат властта в целият свят. Дарин в съня
му се усмихна и доволен каза, че най - накрая бил успял да възседне
ветровете на времето. А какво правеше въобще Артър в този свят? Той беше
придворният шут на Дарин и Селийн. Усещаше, че това не е правилното за
него място, но нищо не можеше да направи по въпроса. Знаеше, че няма
смисъл да се опитва да избегне съдбата си.

Артър
се събуди и остана няколко секунди излегнат преди да отвори очи.
Мислеше си за ужасния сън, който бе сънувал. Когато най-накрая отвори
очи погледът му обхвана дъските над главата му. За миг се загледа към
мястото където трябваше да лежи Дарин и след това се надигна за да види
дали другите все още спят. Същност погледът му не търсеше, който и да
било освен Селийн и той го знаеше. Погледна към кушетката под прозореца и
видя...

Дарин си легна и заспа неимоверно бързо. Спеше и сънуваше. Сънищата го
спохождаха един след друг, но странно защо изглежда един бе по-важен от
останалите. В съня Дарин си говореше с мъж, чието лице бе покрито с
маска, така че само очите и устата му се виждаха. Цепките на маската
припламваха от време на време и човек оставаше с впечатлението, че очите
на мъжа се запалваха. А дали не бе наистина така? Непознатият говореше
или по-точно убеждаваше Дарин в нещо. Съня идваше и си отиваше, а Дарин
се съпротивляваше с всички сили, за да спре това идване. Точно, затова
съня изчезваше за малко, но сякаш някой се опитваше да го задържи вътре в
него. Времето летеше и ето че кошмарът отново погълна Дарин. Мъжът с
маската бе вътре... - "Ти не си истински! Нищо тук не е истинско. Поне не за моя свят! А дали? "

Мъжа се вгледа в Дарин. Очите му наистина припламваха.

- Ти си, не си ли ти? Отново и отново, оживяваш при всяко завъртане на
колелото. Не мислиш ли, че е крайно време този път да се предадеш, преди
да умреш отново? - мъжът се усмихна зловещо, затваряйки устните си. Само въглените в очите му осветяваха тъмнината около тях двамата.


Артър гледаше как прекрасната Селийн се обръща в съня си. Стаята
беше напълно тиха, луната се показваше през прозорчето и осветяваше
някакъв обект по средата на стаята. Върху него бяха наредени сума
фигурки.

Преминавайки през стаята погледът му попадна на нещо, осветено от
лунната светлина, процеждаща се през прозореца. Беше нощ. Върху нещото
явно имаше наредени фигурки или нещо подобно. Сети се, че това нещо го
нямаше преди да си легне и го обзе любопитство, примесено с тревога. "Нима някой е влезнал в стаята и е оставил това без дори да го усетим? Кой и защо? И какво е това?"
Твърде много въпроси и нямаше как да разбере и един от отговорите ако
просто лежеше в леглото. Надигна се и стана за да види какво е.
Преминавайки през стаята отново погледна към леглото под прозореца.
Остана загледан така няколко секунди и усети как му се иска да...
Отхвърли тази мисъл веднага, но тя се бореше да се задържи в главата му и
не изчезна докато не извърна поглед към нещото. Огледа се предпазливо и
направи още една крачка към него. То представляваше...

- Чел съм Колелото! Ти си просто сън, придошъл заради вчерашните ми мисли и невероятната при... Дарин се усети, че ще каже нещо погрешно, затова просто дспълни - прищявка на съзнанието ми! Но все едно, сега аз се събуждам!

- Само в мечтите ти - засмя се мъжът с горящите очи. Устата му се отваряше и затваряше като вратите на пещ. -
Ти си по - жалък и от предишните си инкарнации. Те поне опитаха да
направят нещо повече от това да ме отрекат. Илюминати ще те използват и
ще последваш съдбата на всичките им жертви, които те се опитаха да
издигнат във Върховен Маг. Смърт. След което ще станеш мой. Завинаги.
Дарин не можеше да излезе от съня си. Дали наистина беше сън?

Артър
видя обекта. Беше огромна дъска за игра. Беше непозната на момчето,
фигурите бяха странни и не му говореха нищо. Това нещо изглеждаше твърде
тежко за да бе донесено докато той бе спеше тъй леко. По - скоро не го
беше забелязал, когато бе влязъл за пръв път в тъмното помещение и очите
му все още не бяха свикнали с мрака.

То бе игрална дъска. "Прекалено голямо е за да не бъде донесено докато спим. Може би не съм го видял. "
Реши да го огледа по-добре. Огледа се предпазливо и след като се убеди,
че всички спят дълбоко, протегна съзнанието си към магията и я призова.
Принципно, когато я призовеше тя се завихряше около него като вятър,
изпълвайки го с чувство, което не можеше да опише. Не го беше познавал
преди да разбере, че може да прави магии.

Дарин се засмя лудешки - Опитваш се да ме стреснеш
а? Както вече казах, чел съм колелото и знам много за този свят! Доста
невероятно е, че може да се окаже реален, но това не ме притеснява! - Дарин започна да се приближава до мъжа пред себе си бавно и почти не забележимо - Може и този сън да не е точно сън, може и това да е Тел Ариен Риод, но това значи и нещо друго
- Дарин се хвърли изненадващо напред, опитвайки да докосне челото на
противника си. Разчиташе на изненадата. Доколкото си спомняше от
колелото, този пред него не би трябвало дори и да си помисли, че някой е
способен да прояви такава смелост, за да го нападне, било то и на сън.

Дарин беше достатъчно смел за да предприеме действие. Мъжът обаче не
помръдна дори за миг, гледаше Дарин, докато той се приближаваше. Момчето
докосна челото му. Каквото и да целеше, ситуацията се обърна в негова
вреда. След миг Дарин усети невероятна болка започна да пробива главата
му. Чувството беше все едно главата му щеше да се пръсне всеки момент.
Смехът на мъжа проби болката, така че да бъде чут добре.
-
Наистина ли смятяше, че подобен трик ще има ефект върху мен? Жалък
червей. Ако ме поюледваш, ще можеш да разбереш какво означава истинска
силс. Само приеми това, което ти предлагам и онзи нещастник никога няма
дори да посмее да вдигне ръката си срещу теб. В сраянение с мощта ти ще е
просто гламав идиот.

Артър не успя в начинанието си, не беше дори близо до успеха. Все още имаше много да учи за магията.

Дарин докосна челото на мъжа. В главата му заигра фантазията. Той бе
море, а мъжът пред него - стена. Той се спусна с цялата мощ, която можа
да изкара и обля стената и.. той бе стената а морето - мъжът. Стената се
срути и Дарин запищя в титанична болка. Болката бе само миг, миг равен
на цяла безкрайност. А след болката дойдоха успокоението, страха и
чувството за нещо загубено. Винаги, когато използваше съзнанието си, за
да причини нещо, изпитваше безкрайна наслада, а когато спреше оставаше
само чувството за нещо загубено. Тогава мъжът му заговори. Когато
свърши, Дарин попита:
- Каква е цената, която
трябва да платя? Какво ще получа в замяна? И не си мисли, че бих се
съгласил само заради болката, която ми причини, или заради мощта, която
притежаваш. - Дарин зачака. Спокойствието го обгръщаше.

П.П Ако се съглася, това не значи, че не съм Луз нали?

Артър се отмести за да не стой на пътя на лунната светлина и се загледа в
масата с фигурите. Тогава реши, че може би ще му отнеме повече време и
отиде до леглото си, за да се облече. Нещото бе привлякло вниманието му и
той реши да го разучи. След като се облече, отиде и отвори внимателно
врата. Много бавно и внимателно за да не изскърца. Погледна навън за да
види дали има някой и...

По лицето на мъжа с горящите очи се разсипа усмивка. Устните му
бяха напукани, а процепите по тях грееха като въглени. Просто
отвратително.
- А може би си по - умен от
предишните, не си ли? Те не попитаха за цената. Да, ти си по - умен.
Този път предложението ми ще има своята цена, така сделката ще е идеална - речта на мъжът спря за няколко секунди. През това време очите му припламваха. Сякаш се замисляше. -
Ти ще си моят предвествовател. Ще действаш от мое име, твойте постъпки
ще са мои постъпки, ти ще си този, който ще подготви пътя ми. Разбира
се, свободата ще е в твои ръце, почти в пълна степен. Ще получиш достъп
до извора на моята сила, но ще загребваш с моята чаша. Това е
предложението ми, тази е цената ми. Никой смъртен досега не е получавал
частица от мощта ми, но може би ти си нещо повече от смъртен. Може би,
Луз Дарин. Може би...

Коридора беше напълно празен.
Толкова тих и празен, че Артър оставаше с впечатлението, че тъмнината го
придърпваше. Нищо не се виждаше.

Артър затвори вратата също толкова внимателно, колкото и я отвори и се
върна към игралната дъска оглеждайки още веднъж стаята. Надвеси се над
дъската и започна да я изучава.

си мисли, че страхът му е отминал, но всъщност сега страхът го е
сграбчил в желязна хватка още повече, защото реагирах по неподозиран за него
начин! Ще изиграя роля, позволяваща ми да го ударя изненадващо!
- Това с чашат... дай ми тази чаша, но знай, че аз
ще реша дали и кога да я използвам! -Дарин се усмихна. - "Веднъж отпия ли неговата сила, кой знае дили ще
мога да спра!" - А сега! Какъв го искаш
света?

Мъжът с маската се усмихна доволно.
-
Просто няколко думи, а носят такава сила със себе си. Може би ума ти
никога няма да може да осъзнае смисъла, на това което казвам сега, но не
това е от значение сега. Така да бъде - след тези думи той протегна ръката си и постави длан върху скулата под лявото око на Дарин. - А сега, служи ми навеки!
Дарин усети как кожата му, изпод дланта на мъжът, започна да пари, да изгаря. Гледката около него беше погълната от пламъци.

Дарин се събуди. Беше среднощ, а главата го болеше ужасно. Можеше да
види как Артър разглежда игрална дъска, осветена от лунната светлина.
Явно самият Артър не можеше да разбере нищо от тази сложна работа.

Дарин -40 hp.
Дарин -40 en.

Главата на Дарин думкаше от болка. Болката разкъсваше слепоочията му и
на Дарин му се струваше, че очите му ще изскочат. Вгледа се в Артър,
който се бе надвесил над някаква игрална маса. Не му се мислеше за
случката в съня, затова полежа още няколко минути, за да се успокои
главата му. Бавно се отблъсна от леглото и седна с првесени крака.
Слезе, с цел да се приближи до Артър, за да му каже това онова за нещото
пред него...

Игралната маса беше наистина странна. Дарин беше
единствения буден, който знаеше какво представлява тя, какви са
правилата й и какво представлява всяка от фигурите. Може би щеше да
обясни на Артър всичко, но това зависеше само от него самия.

Артър
се обърна и видя Дарин, който се приближаваше към него. За момент се
почуди дали да не се премести за да прикрие дъската, ако това въобще
беше възможно. Веднага отхвърли мисълта, тъй като бе почти сигурно, че
този срещу него я е видял, а и освен това надали щеше да успее. Дори и
да успееше на сутринта щяха да я видят всички. Този път му хрумна друга
мисъл: "Дали да не я преместим и да я скрием някъде. Двамата заедно може би ще успеем. "
Остана и зачака момчето срещу него да отвори уста първо, като се
загледа в очите му. Сега те му се струваха леко изцъклени. Може би
просто му се струваше.

- Здравей - Дарин се усмихна леко,
въпреки болката и насочи погледа се към дъската Масата бе изключително
странна за маса. Тринадесетте й крака, ако можеха да се нарекат така,
бяха като извити навън змии. Дори си имаха глави. Формата уж бе кръгла,
но ако човек се вгледаше добиваше усещането, че гледа стотици наложени
елипси с няколко градусово отклонение. И все пак формата й си оставаше
кръгла. Между пода и долната й част имаше миниатюрно разстояние, ако не и
никакво. Всичко бе посребрено(имитация на сребро), но прахът скриваше
блясъка. Игралното поле бе разграфено. Оттук не можеше да се види как.
- Знаеш ли, тази игра има необикновени правила. Всъщност, правилата се
променят в зависимост от терена, така да се каже. Понякога промените са
големи, друг път - нищожни. - Усмивката още повече се разля по лицето на младежа.
- Както вече си забелязал, трудно бихме млогли да я преместим, въпреки
че би било хубаво. Ако на сутринта мине някой служител и види, че липсва
какво ще си помисли? - Въпросът бе риторичен - Ако искаш мога да те науча как се използва? На мен не ми се спи.

-Защо не... Но ще събудим останалите. - каза Артър и се зачуди от къде това момче би могло да знае как се играе. "Може би наистина ще е по интересно от колкото си мислех... Приятелю." Втренчи се в очите на момчето и се усмихна.

Тишината беше нарушавана само от похъркванията на двете спящи
момчета. Селийн спеше безшумно. Въздуха едва ли не от напрежение в
областта около играта. Интересно, дали това беше от скоро или двамата
бяха причинили промяната в някой момент. Дарин имаше чувството, че
главата му ще се пръсне, но все пак проявяваше желание да си припомни
как се играе това чудо. Дали щеше да се сети в какъв режим работеше
дъската в този момент?

Дарин бавно се приближи към масата. Бе малък, когато за последно бе
видял нещо подобно, но ясно си спомняше, че игралното устройство можеше
да се играе в различни режими. Маста можеше да се разгъне някакси и да
стане още по-голяма. Сега бе с метър и петдесет диаметър, а игралното
поле оформяше нещо като пъзел, изобразяващ кълбо, навярно свят, обгърнат
от змиеподобен дракон. Дарин протегна ръка и натисна лявото око на
дракона. Внезапно плочките, от които бес ъставен пъзела се заразместваха
бързо докато не се разграфи ясно игрално поле, разграфено на двеста
осемдесет и девет квадратчета. То обхващаше площ колкото един по-голям
квадрат и него да ръба на кръглата маса оставаше разстояние.
-
Отиди от другата страна на масата и се подготви. За щастие масата е
подредена по един от познатите ми и стандартни начина. Виждаш ли
отворилите се джобове от моята и твоята страна? Вътре има стотици малки
дискчета, като всеки от тях си има предназначение. Както вече си
забелязал, върху всяко от квадратчетата има точно девет вдлъбнатини
сякаш получили се от изрязани кръгчета. Всеки от нас може да си подреди
до девет дискчета на всяко квадратче. Всяко от шайбичките е равностойна
на двадесет, четиридесет или осемдесет бойни единици. На всяко от тях е
нарисувана картинка, изобразяваща даден вид единица, като на всяко от
дискчетата е с малко по-различен размер, пасващ идеално в част от
издълбаните дупчици. Колкото по голямо е дискчето, толкова по хм.. важна
единица изобразява то. Като за начало можем да почнем с по три хиляди
войска. Имай предвид, че един конник се брои като за две единици, нали
все пак е съставен от кон и ездач. А сега, бъди готов ще активирам
началото на битката! Ще се появят две разделителни прегради, ображдащи
солидна част от дъската. Върху полето, което остане от твоята страна, ще
си наредиш пулчетата. Не се бави, защото ще имаш само пет минути за
подредбата и разпределението на войската си! Пази краля си! Той може да
бъде каквато искаш единица, като дава бонуси на единиците от същия вид,
които са около него. Умре ли, не губиш, но някак си всичко започва да
работи за противника ти. Ако си готов кажи, за да си направим пробна
подредба. Ще ти обяснявам правилата по време на битката. Е, готов ли си
за появята на ограничителите?

Момчето срещу него не обясни много добре, но Артър разбра идеята, като цяло. "Хмм, тактическа игра. Това ще бъде интересно. "
- Пускай! Готов съм.
И се усмихна, вече загледан в масата.

Играта щеше да започне всеки момент. Дарин сякаш усещаше лека
топлина на лявата скула под окото си, но може би беше просто илюзия.
Някой имаше чувството, че на Дарин няма да му е нужна помощ от мъжа с
горящите очи, за да спечели тази игра, но пък кой знае, винаги можеше
пък и да му потрябва тази помощ. Във всеки случай Артър едва ли имаше
шанс да спечели срещу такъв, сключващ сделки с "дявола", гений, тактик,
стратег, манипулатор, магьосник и вероятен бъдещ владетел на света, и
малко по - късно - вселената.

Дарин активира преградите и те излязоха от вътрешността на масата. Младежът започна да си си подрежда пуловете без да бърза. - "Дали да не използвам първата си тактика? Тогва бях едва петгодишен, но пък тя не бе лоша"
- . Дарин си постави главното пулче - кралят на средното поле на
най-първия ред и после нареди около него още девет стрелкови диска. Това
автоматично правеше пълководеца му стрелец и така всички подобни
единици около него получаваха бонус. Остналите си стрелци занарежда през
едно поле и естествено постави всичките на първия ред. Между всеки два
квадарата(не всички дупки са запълнени) стрелци сложи по един квадрат от
тежките пехотинци. Така за Кавалерията остана място от двете страни.
Раздели я на четири като с две от частите си осигури двата фланга, а
останалите сложи на едно квадратче зад стрелците, като между тях имаше
две квадратчета. Разгледа подредбата си и се усмихна. Бе използвал само
три вида единици - хиляда стрелеца, хиляда тежки пехотинеца и петстотин
кавалерия. Заиброява си на ум всичко, което би могъл да използва Артър, а
именно: стрелци, лека и тежка пехота, кавалерия, копиеносци(с дълги
копия, които са идеални срещу кавалерия) и стрелци конници. Това бе една
от най-простите и лесни игри, които можеха да се играят на масата.
След малко времето изтече и преградите се спуснаха наново. Полето се разкри.

Преградите се вдигнаха и Артър започна да реди пуловете на странната
игра. Реши да използва по-проста тактика, простите неща понякога са
най-добри, пък и искаше да види как работи дъската все пак. Имаше право
да използва 3000 войника, затова започна да пресмята на ум докато реди.
Редица от пет групи стрелци, по 140 стрелеца, пред тях пет групи тежки
пехотинци, по 200 човека. Конниците разположи отстрани на редицата
пехотинци за да са готови за атака, когато се наложи. Кралят бе
централната група стрелци. Зад всичко това нареди две групи пехота от по
двеста човека и от двете им страни по една група конница от по сто
конника. Хората отзад бяха резерви готови да бъдат пратени навсякъде по
редиците в случай на нужда. "Е, да започваме!" Преградите паднаха.

ПП: Ето линк към [You must be registered and logged in to see this link.]

Някой можеше да усети, че Артър направи ужасна грешка
като избра стрелците си като обграждение на краля, по - различен избор
можеше да му осигури победата. Но какво ли щеше да се случи сега? Никой
от двамата не изглеждаше да има предимство пред останалите.

След като преградите паднаха Дарин се вгледа в игралното поле и
прие радушно подредбата на Артър. Иглежда стратегията им в много
отношения си приличаха, добре защото ако Артър имаше малко повече
конница, всичко щеше да се наклони в негова полза. Не минаха и две
секунди и ето, че всички пулчета потънаха надоло в недрата на масата и
за броени мигове на тяхно място се появиха малки модели на войните. Тези
на Дарин бяха по-светли от тези на Артър и това бе единствената им
разлика. Стрелците бяха с прибрани на гърба лъкове, а пехотата с
прибрани мечове. Моделите изглеждаха невероятно реалистично, но това
никак не учуди Дарин.
- Равностойна игра ще стане. - Дарин се усмихна и продължи -
Ти решаваш дали да си първи или втори на ход. Всяка част от пехотата
може да се движи по веднъж на всеки четири хода, стрелците моигат по
веднъж на на всеки два хода, а кавалерията всеки ход. Е, кой е първи?
Дарин вече знаеше каква ще е неговата игра. Ако Артър атакуваше, Дарин
щеше чисто и най-просто да го обстрелва с стрелците си, а като войската
му наблежеше, щеше да мръдне стрелците зад пехотата. Ако го нападнеше с
конница, щеше да я блокира със своята такава. Ако пък Артър се
защитаваше, Дарин щеше да мести армията са си еднакво бавно напред,
доката враговете не се окажеха под обстрела на стрелците му - пехотата
на Артър бе повече, а тя все пак е най-слаба срещу стрелци. Шансът на
Дарин бе по-голям от този на Артър и Дарин го знаеше. Конницата им бе
еднаква.
- Стрелците могат да обстрелват всяка нова позиция на вражеска армия, стига тя да е в обхвата им разбира се.

Артър погледна масата. За момент се нахока за това, че реши да
играе не толкова агресивно и не взе почти никаква конница, ако беше взел
това щеше да увеличи шансовете му. Само за момент. Лицето му дори не
помръдна. Масата беше интересна. Единиците изглеждаха толкова
реалистично. Прецени, че е в равностойна позиция, ако не и губеща.
Имаше повече пехота и по-малко конница. Стрелците имаха бонус срещу
пехотинци, или поне така предполагаше. Не му бяха обяснили правилата.
Най-вероятно беше така. Реши, че най-добре за сега ще бъде да премести
стрелците си пред пехотата. Ако го нападнеха щеше да обстрелва
противника с стрели, а ако се приближи враг, щеше да ги изтегли зад
пехотата. Така щяха да могат да стрелят, защитени от пехотата. Зае се.
По-добре беше да играе по защитно, като така е почнал, така мислеше.
Тактиката му беше проста, но добра. Поне за защита. Ако се опитаха да
заобиколят пехотата за да ударят стрелците, щеше да изпрати конница, и
ако не е достатъчно, докато тя се сражава ще има време да изпрати
резервите на мястото, където му трябваха. Стрелците бяха пред пехотата и
готови за стрелба към далечни цели. Отстъпи хода на Дарин и изчака за
да види какво ще направи той.

"Дали Артър осъзнава, че така ще загуби?"
- Дарин се вгледа в масата и прецени, че ако всичко продължава така,
както сега, щеше да бие с малко. Зае със своя план. Премести всички
фигури на полето с едно квадратче напред и твърдо реши, докато дойде
възможност отново да бъде преместена пехотата да премести задната
конница малко по-близо зад основната му войскова част - така щеше да има
по-голяма възможност да я изпрати там, където е нужно.

Атмосферата около двамата играча ставаше все по - напрегната.


Артър остави единиците си на същото място. Ситуацията бе такава, че
единственото което можеше да прави бе да стои в защита очаквайки
противника. Не му харесваше, но не искаше да убие единиците си напразно.
Все още не разбираше съвсем играта. Дарон явно бе страхливец, щом като
започваше да играе с противник, катно не му беше обяснил правилата.
Артър отстъпи хода на противника и огледа спящите в стаята хора.
Погледът му се задържа на всички за еднакво време. Дори на Селийн.
Когато стигна до нея, не показа абсолютно никаква реакция, с която някой
да разбере, че за него, тя е по- различна от другите.

Дарин изчака докато отново може да
премести всички единици, като в това време Артър седеше и чакаше. Нима
Артър не разбираше?След като изминаха няколко бързи и безполезни хода,
Дарин отново премести всички единици на
полето с едно квадратче напред - още бе далеко, но не след дълго
стрелците му щяха да обстрелят вражеските такива.

Артър изчака войската на Дарин да се приближи достатъчно и когато
това стана, стрелците му започнаха да обстрелват врага с стрели, а две
групи от конницата му се впуснаха напред. Другите две, както и тези в
резерва, бяха готови да тръгнат след тях.

- Не се безпокой за изчисляване и губене на
фигури. По някакъв начин играта сама си изчислява всичко и когато нечия
войскова част трябва да бъде махната от дъската, то тя се маха сама,
потъвайки в игралното поле. - Дарин се усмихна. Усмивките карат
хората да се чудят какво си мислиш. След това Дарин изпрати две от
четирите си конници да посрещнат вражеската кавалерия. И то двете
по-големи! - "GG" - помисли си Дарин. Това
бе израз, който той използваше по навик, останал от компютърните игри и
означаваше "добра игра". Стрелците на Дарин си разменяха изстрели с тези
на Артър. Лъковете им бяха опънати с поставена на тетивата стрела.
Конниците пък бяха сменили пасивната позиция и изглеждаха така, както би
изглеждала една истинска кавалерия устремена в галоп към врага. Чак
човек да го хване страх от реалистичния им вид - истински страшилища, на
които е вдъхнат живот, за да сеят гибел. - "Селийн определено е свързана по някакъв начин с този странен не-сън" - помисли си с тъга Дарин - "Но какво значение има? Заровете са вече хвърлени" - усмивката не слизаше от лицето му.

Играта течеше все по - напрегнато.

Играта бе навлязла в по-интензивната си част и признаците за това
бяха избитата конница на Артър и полуизмрелите му стрелци. Дарин също не
изглеждаше пощаден - част от неговата кавалерия също бе избита, а
стрелците му бяха претърпели почти толкова загуби, колкото и тези на
противника му. В общи линии Дарин водеше и то убедително, а причината за
това бяха двата сблъсъка - на конниците и на стрелците, като и в двете
битки численността бе оказала солидно влияние на временния резултат.
Дарин въздъхна и започна да изтегля кавалерията, която бе пуснал одеве в
битката. Противниа му, изглежда, нямаше никакво въображение. Но какво
пък, Дарин не вярваше да се е справил много по-добре при първата си
игра. Въпреки това грубите грешки на Артър го дразнеха. Не много - малко
неща можеха наистина на подразнят Дарин. Още по-малко можеха да му
повлияат отрицателно в някакво отношение. - "Е, какво пък. Сега просто ще изчакам стрелците ми да довършат тези на Артър. Пехотата му ще бъде лесно смазана" - Стрелците обстрелваха, конницата се оттегляше. Какво щеше да направи Артър?


Артър огледа полето. Бе претърпял повече загуби от тези на
противника. Наи-голямо влияние бе оказала числеността, разбира се. Той
имаше и по-малко стрелци и по малко конница от тази на противника. За
сметка на това имаше много пехота, която в случая нямаше приложение.
Имаше шансове единствено, ако в тази игра можеха да се създават терени.
Да това можеше да увеличи шансът, но уви. Нямаше какво да направи,
можеше само да изпрати останалата армия в последен щурм. Като първа игра
бе решил да използва по балансирана тактика, годна за защита, но не и
за атака. Конниците му се впуснаха в бяг към стрелците на Дарин,
те бяха по-слаби срещу конница и ако противникът му не ги прибереше,
щяха да паднат бързо. Пехотата започна устремено да се движи напред по
игралната дъска. Стрелците оставаха назад за да обстрелват редиците на
врага. Зарът бе хвърлен и връщане нямаше.


Всичко вървеше в полза на Дарин, докато в един момент част от
полето на дъската не се разтвори за момент, за да излязат оттам...
харпии? Малки фигурки от камък започнаха да хвърчат из дъската и да
отнасят фигури на Дарин. Само негови. След три минути спряха, но за това
време бяха успели да преполовят войската му. В момента Артър дори
водеше по численост. Дарин беше претърпял тежки загуби и ако не се
оттеглеше, стрелците на опонента му можеха да го направят на решето. Още
повече, че Дарин бе изгубил всяка бройка стрелец, конницата му беше
сериозно намалена. Единствено копиеносците бяха пощадени по време на
това нападение.

Дарин се засмя, като видя какво стана с игралната маса. Харпии? До
сега, когато бе играл на тази игра, се бяха случии само три странни
неща. Веднъж се бе появил водовъртеж на една от по-сложните версии и
целият му флот бе унищожен. Друг път от нищото му бе измряла една трета
от армията. Третият път не си го спомняше, защото бе твърде малък, но
със сигрурност нещастието пак се бе случило с неговата армия! Ето, че
сега отново се случи нещо такова. На всичкото отгоре голяма част от
оцелялата му пехота някак си бе станала копиеносци! Интересно. Изглежда
все пак щеше да има шанс. С копиеносците можеше да избие малкото
останала кавалерия на врага, а със своята конница да избие вражеските
стрелци. Шанс. Още го имаше. Артър поне пак бе направил глупост,
изпращайки цялата си войска в ятака. Бяха му останали малко стрелци след
сблъсъка на тези на Дарин, които вече бяха в историята. На тези малко
стрелци щеше да им трябва поне пет хода, за да избият пехотата на Дарин.
Интересно! Ако се оттеглеше, стрелците на врага нямаше да могат да го
обстрелват, а ако конницата му станеше много напориста в край на сметка
щеше да се сблъска с копията и да бъде смазана. Другата възможност бе да
атакува. изглеждаше лудост, но точно тук се криеше решението, защото
нямаше стрелци, за да играе на котка и мишка, а рани или късно войската
на Артър щеше да го сгащи в някое ъгълче и да го смаже.
- Е, зарът е хвърлен! Хайде да потанцуваме със смъртта!
- Коннцита на Артър летеше към копиеносците на Дарин. толкова по-добре!
Фигурките с форма на копиеносци се запреместваха право срещу
кавалерията на Артър, която се бе откъснала от стрелците му с няколко
квадратчета. Конницата му пък започна да заобикаля от двете страни на
пехотата, за да удари като в менгеме стрелците на противника, които пък
от своя страна бяха на разстояние от защитаващата ги пехота, защото
Артър ги бе изпратил в безрасъдна атака. Скоро противника му щеше да
остане без стрелци и без кавалерия. Какво щеше да направи тогава?

Артър се усмихна и огледа масата. Ако продължеше действията си, щеше да
загуби. Нещата се бяха променили доста колосално. Изпрати пехотата и
стелците едни към други, така че пехотата да защитава стрелците от
вражеската кавалерия. Конницата си обърна към тази на противника. Беше
доста по-бърза от вражеската пехота и щеше да я остави на голямо
разстояние от себе си. Ако конницата на противника продължеше, щеше да
се натъкне на пехотата(надвишаваща я многократно) и конница зад гърба й,
ако треъгнеше да бяга щеше да се изправи срещу конницата и да остави
пехотата зад гърба си. Стрелците щяха да я обстрелват през цялото време и
в двата случая. Най-вероятно конницата на Дарин щеше да падне преди да я
достигне пехотата му.

След кратката схватка от конницата на Артър бе избита малка част, а
от копиеносците на Дарин - нищо. Дарин пресметна набързо и установи, че
стрелците на Артър можеха да обстрелват минимално конницата му от
такова разстояние, затова започна да я оттгеля диагонално. кавалерията
на Артър щеше да я пресрещне(Ако въобще се отклонеше в точната посока)
съвсем малко преди вече предвижващата се пехота на Дарин да я застигне
отново, защото при оттеглянето си се бе движела право назад, а тази на
Дарин заобикаляйки отстрани. Противника му изглежда си бе правил сметки,
че конете ще продължат атаката или ще се оттеглят по посока на
вражеските такива, а това бе направо смехотворно. И все пак Дарин бе в
по-лоша позиция. Освен ако Артър наистина не атакуваше конницата му със
своята, така че да се окаже между нея и копията, щеше да се измъкне със
съвсем минимално количество повече загуби от тези на Дарин - от порядъка
на една петнадесета от кавалерията си, която попринцип бе по-голяма с
много малко.

Уви, но харпиите се завърнаха още веднъж. Този път за да
отнесат останалата част от конницата на Дарин. И малка част от конницата
на Артър. Два - три коня на Артър. Играчите гледаха как харпиите се
оттеглят с пионките им в ноктите си.

Атрър се погледна почти съчувствено противника, а после се зае с
преструкторирането на армията си. Стрелците бяха готови да стрелята а
пехотата да мине пред тях и да ги защити, ако противника се приближеше.
Дарин имаше само пехота(по-малко от тази на Артър). Или щеше да нападне и
да се бие с пехотата на Артър докато го обстрелват, или щеше да бяга
докато не бъде притиснат в някой ъгъл. А току виж харпиите се завърнали
отново. И можеше да нападнат него а не противника му. Артър се усмихна и
остави хода в ръцете на противника.

Дарин огледа с усмивка масата. След последната атака на харпиите
вече нямаше абсолютно никакво предимство, но това не го безпокоеше
толкова. Бе видял частица или по-скоро капчица съжаление в очите на
Артър. Интересно. Значи противникът му не се владееше толкова добре,
колкото сам си мислеше. Може би все пак трябваше да промени плановете си
за Артър. Един човек, толкова високомерен, колкото момчето пред него би
могъл да бъде лесно манипулиран. Съжалението променяше много неща.
Всичко зависеше от истинската природа на Артър, коята Дарин тепърва
трябваше да открие.
Играта вече бе почти решена, освен ако онези
харпии не се върнеха отново, но само глупак би разчитал само на късмета.
Премести цялата си пехота назад - още по-далече от обхвата на
противниковите стрелци. В такива случаи, обаче късметът бе единсвеният
начин за победа.- "Поне на пръв поглед! Дори
най-умният човек не може да се предпази от една добра мозъчна атака, ако
съзнанието му е насочено в съвсем друга посока. А Артър не е най-умният
човек!" - Хм, изглежда краят на играта е
близо, а победителят - известен. Но нека оставим това на страна за
секунда. Какво мислиш за Селийн? Не е ли е изумителна? - Дарин
демонстративно хвърли поглед към леглото, на което спеше жената. Само
веднъж бе използвал силата си, за да спечели игра. Не му допадаше идеята
да го прави, а и защо да му допада след като почти винаги биеше?

Да...изумителна е. Погледна леглото със
спящата жена за миг и после отново обърна погледа си към масата.
Започна да придвижва армията си към противника, като държеше пехотата
готова да мине пред стрелците и да ги защити ако Дарин нападнеше. Това
най-вероятно щеше да се случи. Надали щеше да остави войската под
обстрел без да прави нищо. Хм, набързо ни направи на глупаци, не мислиш ли? Досега не бе срещал момиче, което да успее да го направи. Усмихна се и впери поглед в очите на Дарин.

Дарин Не бе сигурен дали Артър въобще се е заплеснал и ако е така,
дали това е достатъчно, но сега беше шансът му. Събра силата на
съзнанието си за атака. Умът му си запробива път към този на Артър
подобно на вода, пробиваща си път през почвата, и когато навлезе
достатъчно изпющя като камшик. Дарин проговори. -
Мислех си, че ще пратиш малка част от пехотата си или пък кавалерията в
шеметна атака, за да омалощиш войската ми и после да я довършиш с още
няколко малки войскови части. - Можеше да стане, а можеше и да не
стане! Добра умствена атака направи и можеше да се получи така, че
Артър да изгуби една трета от войската си, жертвайки я напразно.

Артър се изсмя наум. "Нима
на някой би му хрумнало това. Пълна лудост. А се справяше добре,
всъщност толкова добре, че да победи ако не баха харпиите. Трябва да има
някакъв скрит смисъл, който не забелязвам.
-Трябва да съм луд за да го направя. А ти слепец за да го предположиш. - отвърна Артър и се зае с играта.
Какво ли е намислил? Има нещо странно в цялата работа. Стрелците му вече обстрелваха вражеската пехота,седяща неподвижно. Изглежда противникът му се бе отказал.

Дарин изглеждаше много приетеснен отстрани.
Адреналина му се повишаваше до неистово ниво. Достатъчно високо, за да
започне да го боли глава. Нещо, което беше изключително рядко събитие за
момчето. Освен това беше абсолютно сигурен, че чу глас в главата си. "Позволи
ми да се намеся. Не се нуждая от много за да смачкам тази човекоподобна
хлебарка, която се мисли за достoен твой опонент. Ума ти все още не е в
състояние да се справи с тази задача, сам го усещаш, нали? Не можеш да
установиш контрол над него, въпреки че отчаяно се нуждаеш от това.
Позволи ми да ти дам достъп до Същинската сила, момче!"


Стрелците
на Артър безмилостно избиваха пехотата на Дарин. Опонента му бе запазил
не повече от 20%... най - много 30% от войската си. 29%. 28% 27%. 26%.
25%. Стрелците имаха жестоко предимство спрямо пехотата, основно правило
в почти всяка игра. Пък и не само. Артър можеше да забележи нещо
интересно, обаче. Дарин сякаш се променяше, макар да не беше сигурно
дали беше външно или вътрешно. Във всеки случай се отразяваше на
излъчването на английският благородник. Дарин изглеждаше променен в
момента, почти като че ли така:
[You must be registered and logged in to see this image.]

Дарин: -10 енергия.

Дарин се засмя наум - "Нима си мислиш, че отчаяно се нуждая от това!?" - смехът се превърна в истеричен -
"Но все пак има някои неща, които вярвам не е нужно да споменавам,
някои дребни облаги от една победа. Разбира се нямам предвид победата в
играта, защото тя няма да има голямо значение, но виж, победата над ума
на Артър е доста важна. И все пак да се нуждая отчаяно... не бих казал!"
- Дарин отдели секунда да възстанови контрола над лицето си,
възвръщайки външното си самообладание(не че е изгубвал вътрешното си!). - "Добре, тъй тъй някога ще загреба от твоята сила. Защо да не е сега? Предполагам вече си създал мост между мен и силата ти."
- Дарин за втори път събра ума си, но този път се концентрира върху
нещо около самия него. Някаква чернота, безкрайно далеко, но и безкрайно
близко. Представи си, че чрез своето съзнание загребва от чуждата мощ.
Дали не си въобразяваше всичко или наистина имаше някаква "черна"
светлина за него?

Дарин усети как Сила изпълва цялата му същност. В този момент
опонента от другата страна на дъската наистина му се струваше мерзък
като хлебарка. Можеше да го смачка дори не с два, с един - единствен
пръст. Знаеше, че в момента можеше да покаже на Артър фрагмент от силата
си, можеше да му причини неща които щяха да са напълно реални. Поне за
мерзкия глупак. "Смачкай го. Вече е твой." И наистина, сякаш Дарин беше оставен сам с всичката тази Сила.


Армията на Артър, все така глупаво и безрасъдно(за Артър)
продължаваше да унищожава воиските на Дарин. Колкото да самия Дарин...
Артър можеше да види, как върху лявата буза, точно под окото, на Дарин
се изписа с непрекъсната линия, подобно на татуировка, този знак:

Всичко се случи доста бързо.Потъмняването на косата на Дарин, знака
на лицето му, харпиите и директорката. Дойде му малко в повече.
Най-вече промяната на Дарин. Само дето беше правил магии и знаеше, че те
съществуват. Това беше свързано с магията и той го разбра. Външно не
издаде с нищо бясно препускащата мисъл. Интересно беше как Дарин разбра,
че директорката идва и легна. Артър не бе чул нищо а слухът му никак не
бе лош. Тук има нещо гнило и смятам да разбера какво точно.
Да тича нямаше и той въобще не се и разколеба дали да тръгне след като
тя излезе. Можеше да се върне и да провери, но не го интересуваше.
Загледа се в Дарин. Щеше да изчака за да види какво ще направи момчето.
Единственото което излезе от устата му бе тих смях.

Всичко, което Дарин създаде илюзионно, изглеждаше напълно
истинско за Артър. Само че Артър хитро се усети, че това бе нищо повече
от илюзионна магия. Той не провидя през нея, ума му регистрира всички
тези образи, но момчето беше наясно какво се случва. Явно просто образ
на директорката нямаше да е достатъчен, за да бъде уплашен Артър Оруел.
Може би Дарин трябваше да му внуши малко... "истинска" болка. Стига ума
на Дарин да можеше да си представи достатъчно страшно мъчение.

Дарин се засмя наум. Този хлапак Артър не се хвана на
директорката. Сигурно си е помислил, че тя няма да разбере дали е тичал.
Добре. Все пак Артър нямаше как да разбере, че това което стана на
масата е илюзия. Проблемът беше, че Дарин трябва да държи илюзията
докато не я направи реалност, защото иначе противникът му не ще загуби
наистина. Събра мощта си заедно с тази на новия си "съдружник" и обгърна
целия ум на Артър с илюзия. Главата на Артър гръмна от болка и той
залитна от стола.
- Артър! Какво ти става бе човек. Загубата май ти дойде в повече. Да не би да заспа на стола?
- Дарин стана и отиде да помогне на Артър. През това време обаче в
главата на Артър сякаш се забиваха стотици малки нагорещени иглички,
които със сигурност му пречеха да мисли ясно. Не можеше и да закрещи,
защото друга илюзия го караше да си мисли, че челюста му е схваната.
Дарин създаде трета илюзия. На артър му се стори, че ще припадне от
силната болка. Оставаха секунди до припадъка му. Дарин усили болката. - "Не винаги е добре човек да се съпротивлява. Понякога просто трябва да се предаде". - Дарин уж помагаше на полуприпадналия Артър да се изправи, но всъщност бе концетрирал вниманието си върху илюзиите. -
Хайде Артър. Мисля, че ще е по-добре да си легнеш. Изглежда ти е
прилошало. Може някой друг път да изиграем още една игра, а най-вероятно
директорката няма да разбере, че не си тичал. Нали държеше да бъдеш
тих. - Артър щеше да изгуби съзнание всеки миг и да остави възможност на Дарин да изчисти полето на игралната маса от фигурките.

Болката пречеше на мислите му да текат нормално, но също и да
говори явно. Не можеше да отвори челюстта си. Успя да се концентрира и
обгърна магията. Болката като че ли отшумя за момент. Магията бе
опиянителна и той събра колкото можа от нея и я изстреля към Дарин.
Надали щеше да му направи нещо освен да го забави. В същия момент успя
рязко да избута Дарин към леглото и побягна. Трябваше или да тича или
да остане и да умре. Противникът му имаше сила, която той нямаше.
Надяваше се момчето да има обсег на магията ако изобщо беше той. Макар
да го успокояваше, Артър познаваше прекалено добре себе си за да му
повярва. Ако Дарин побегнеше след него то това най-вероятно щеше да
означава, че той е виновен за болката.

Дарин си играеше с Артър като мишка с котка... така де,
котка с мишка. Само че Артър успя да напрегне волята си до етап, в
който освободи магическата си сила, въпреки парализата си. Мощен заряд
от магическа енергия се отдели от гърдите му и удари Дарин,
зашеметявайки го за три секунди. Това му даде достатъчно време да
разбие частично илюзията(благодарение на адреналина), да се надигне и да
избяга през вратата. Три секунди по - късно, Дарин се съвзе и можеше да
се навдигне от земята и да довърши опонента си. Ако позволеше на Артър
да избяга, тайната му щеше да стане явна и той никога нямаше да има
възможност да бъде харесан от Селийн... вероятно.

Артър -50 en.
Артър - 30 hp.
Дарин -50 hp.
Дарин -25 Dormammu energy.

Дарин се съвзе бързо и осъзна, че Артър се опитва да избяга. - "Жалко. Сега трябва да го убия"
- За три секунди Артър бе напуснал стаята и сигурно беше някъде из
коридора. Дарин се изправи и затича, като през това време създаде нова
илюзия в коридора. Вратите отвън специално за Артър се завъртяха
шеметно, препускайки по стените, подобно на сцената в Хари Потър. Освен
това коридора отвън се напълни с вода почти до тавана и Артър сигурно си
е въобразил, че водата го размята и дави. За всеки сслучай Дарин
създаде и каменни стени на всеки три метра, които разграфяваха коридора
на няколко части. Илюзиите си взаимодействаха, издавайки най-различни
звукове за жертвата. Шум от разбиващи се вълни и въртележка от врати.
Водата би трябвало да блъска Артър в каммените стени или поне в две от
тях(нали е заключен). Тъмнината на нощта още повече засилваше
въздействието на илюзиите, защото Артър сигурно не би могъл дори да се
ориентира. Сигурно момчето бе полумъртво. Илюзиите въздействаха психично
на жертвата. Към местещите се врати нямаше път благодарение на
преградите. Всичко това Дарин създаде докато тичаше към вратата. Излезе в
коридора и видя:

Артър беше безмилостно блъскан от все така истинските
за него, илюзорни вълни в стените. Вратите се приближаваха,
отдалечавайки се, от него, отново и отново, и като че ли дори се
превръщаха в спомен, когато илюзията, която ги беше породила, ги
завръщаше още веднъж пред очите на Артър. А болката... беше най -
ужасното чувство, което беше изпитвал до този момент.

Артър се намира в коридора, на пет метра от вратата и в момента се блъска безцелно в стените.

Артър - 40 hp.
Дарин - 20 Dormammu energy.

Дарин се вгледа в блъскащия се Артър. Ако някой погледнеше момчето сега, щеше да си помисли, че е лудо. - "Жалко"
- Дарин направи нова илюзия. Вълните, стените и вратите се превърнаха в
огнени вериги които разпънаха Артър за крайниците във въздуха във
формата на хикс. Мощна илюзия падна над съзнанието на Артър и му внуши,
че е безпомощно новородено, което не знае значението на думите и не
разпознава чувствата. Умът на Артър се превърна в ум на бебе. Не, бе
дори по-лошо, защото едно бебе може да реагира на различните си
състояния, а Артър - не. Артър не можеше да направи абсолютно нищо в
този момент. Дарин обгърна пръста си с огнена струйка, която го
обгръщаше зиг-заобразно. Затича се към Артър. Щеше да се опита да
извлече информация за живота му преди да го убие. Ако през това време
станеше нещо непредвидено, Дарин щеше да насочи струйката огън към
челото на "противника" си и да го убие на място. Тъй тъй щеше да го
направи, но бе хубаво да научи всичко за Артър предварително. - "Човек никога не може да знае кое кога ще му потрябва. Малко знание няма да ми навреди"


Водата
и всичко друго, което го заобикаляше изчезна и се появиха огнени
вериги, които разпънаха Атрър. Дарин бе излезнал от стаята и тичаше към
него с пламтящ пръст. Артър беше извърнал глава назад и го гледаше с
злоба. Нямаше да може да изстреля магия към него след като Дарин бе зад
гърба му. "Тези вериги трябва да са някаква излюзия.
Както и водата, и всичко останало. Тези вериги не са истински. Аз...
мога... да ходя." Всяка мисъл се появаваше трудно и задържаше
още по трудно. Напрегна цялата си същност в опит да разруши веригите. Те
не бяха истински, а просто илюзия, която можеше да унищожи. Есенцията
от чувства, която изпитваше бе наистина разнообразна. Страх, гняв,
решителност, хелание за живот... Най вече-решителност. Нямаше да остави
този да го убие. Докато се мъчеше да се освободи от илюзията и веригите,
той обгърна магията. За миг събра мислите си и изстреля кълбо от
енергия към стената. Надяваше се да се чуе шум и някой да дойде.

Артър не можа да се освободи от илюзията. Тя падна, но
не по негова вина. Нещо друго беше причината за този ефект. Нещо. Или
някой. В този момент Артър разбра, че се намира на земята - усещаше
студения под под себе си, но не можеше да се помръдне за да се измъкне
от ледената хватка на пода. Тялото му беше твърде изтощено, за да може
да се изправи.. И не само. Ума му беше може би в по - лошо състояние.
Може би, щеше да се справи, ако опиташе да пълзи напред. Може би.


Дарин
разбра, че илюзията му беше прекратена от някой. Някой ум, който беше
достатъчно силен не просто да прозре естеството на илюзията му, но
очевидно бе достатъчно умел и за да я прекрати.
[You must be registered and logged in to see this image.]

В края на коридора можеше да види фигура, която му напомняше на...
[You must be registered and logged in to see this image.]
- Лошо дете! - скара се жената на някой. Вероятно на Дарин. -
Дечицата трябва да спят по това време. Но ти изглежда си лошо детенце.
Едно много лошо детенце. Което и да си, ще бъдеш наказано като такова.


Артър -10 hp.
Дарин - 10 Dormammu energy.

Артър започна да пълзи към изхода. Нямаше сили дори да се изправи, а
и да успееше нямаше да се задържи дълго. Не знаеше какво ще прави след
като излезе, но разбираше, че ще е по-добре да излезе.

Дарин пресметна наум какво би било най-доброто, което можеше да
направи. От една страна би могъл да удари пръв, изпълвайки коридора с
пъклен огън. Сигурно щеше да убие Артър, а може би и директорката.
Другата възможност бе да изиграе една жалка роля. - "Кръв и проклета пепел! Не си падам по жалки роли. Ама никак!"
- Дарин събра цялата си мощ и изпълни абсолютно всичко пред себе си с
пъклен огън, който премина шеметно през коридора, изпепелавайки всичко,
или поне така би трябвало да стане. Дарин побягна обратно в стаята.

Очевидно Дарин беше осъзнал още една от новите си способности, а именно - Пъклен пламък. Доста опасна магия, имайки се предвид, че пламъците
според една легенда бяха "неизгасими", а още повече - можеха да наранят
самият Дарин, ако той бъдеше засегнат от тях. Във всеки случай, те червенееха и вълната,
която момчето запокити беше доста сериозна. Но той не чу писъците на
директорката и Артър. Вместо това "сцената" около него се смени. Пламъците
все още горяха, едва ли не заплашващи да се разгорят в негова посока,
но затова пък, вместо в коридор, Дарин вече се намираше в балетно
студио. Той не виждаше нищо отвъд това студио. Дори труповете на
директорката и Артър.


Артър знаеше, че в следващия момент ще
умре. Дарин напълно беше изкукал, използвайки безрасъдно една от най -
мощните(и забранени) магии, в отчаяният си опит да го довърши. Но
колкото и да не му се вярваше, жената в розовото облекло го... спаси?
Точно, когато заряда от адски пламъци летеше към тях, директорката щракна с пръстите на дясната си ръка и създаде преграда, която спря пламъците. Преграда изглеждаща ето така:

В следващия момент, пламъците
вече заплашваха единствено Дарин, който по някаква причина стоеше
неподвижно. Директорката беше вперила поглед в Дарин, който очевидно не
смяташе да свали скоро. Каквото и да правеше в този момент, то помагаше.
А може би и самият Артър имаше възможност да се спаси в този момент.
Колко ли щеше да удържи жената в розовото облекло, срещу полуделият
Дарин?

Дарин - 20 Dormammu Energy.

Дарин се озова в нова обстановка. Пламъците се разпрострираха
безцелно, и все още не бяха тръгнали в неговата посока, но скоро и това
щеше да стане. - "Балетно студио? Гадна извратена душица. Сигурно си е мечтаела да се превърне в балерина"
- Дарин бе сигурен, че директорката някак си се е справила с него.
Изглежда му бе пуснала илюзия и то доста силничка. Тази жена е
мягъосница? Кой да предположи! - "С моите камъни
по моята глава. Но пламъците са тук. Сигурно ако побягна от тях, тялото
ми ще направи същото и извън оилюзията, Разбира се винаги остава
възможността тези пламъци да са на различно място от истинските и да се
самоубия, мислейки си, че бягам от тях. Кръв и проклета гнуса изродска
пепел! Каквото ще да става." - Дарин се обърна с гръб към
пламъците, за да намери изхода и за да побегне натам, като междувременно
си представи сцената, която най-вероятно се разиграваше в реалността.
Повярва с цялата си същност, че илюзията изчезва, за да бъде заместена
от реалността. Вяра и сила. Заблуждението трябваше да остане на страна. -
"Директорката най-вероятно жива, за да поддържа илюзията, а щом тя е
жива сигурно и Артър е. Някой ден ще ги убия и двамата. Артър бързо, а
директорката бавно и мъчително. Гламав идиот ми беше в краката, а го
изпуснах. Няма да допусна тази грешка отново!"

Артър все още бе на пода и дишаше тежко. Едва се спаси. "Ако
въобще съм спасен. Хм, значи и директорката е магюсница. Това място е
наистина странно. Колко ли още магюсници има тук? Колко ще се опитат да
ме убият още? И всичките ли са толкова силни?" Толкова много въпроси кръжаха в главата му. Дарин спря за секунда, но после пак тръгна. "Нима ще седи и ще ги гледа просто? Тази да не е луда." И товиа момче, защо ли го нападна. Само заради глупавата игра? "Проклет глупак."
За миг, само за миг обгърна магията за да изстреля, колкото може повече
от нея към Дарин, но се спря. Не знаеше как ще реагира директорката.
По-добре беше да изчака. Останалите трябваше да са се събудили. Ако не
щяха да изгорят докато спят. През главата му прелетя мисълта за Селийн
но той се опита да не мисли за това. Опита се да се изправи. И двете не
се получиха. Седна за да събере малко сили. Не знаеше дали Дарин няма да
направи нещо, и дали преградата щеше да спре това нещо. Не знаеше също
така дали директорката няма да му направи нешо.

Очевидно Дарин се чувстваше неудобно в балетното студио, затова
реши да развали прекрасната и уютна илюзийка. Но по - странно от
нехайството му към красотата и изяществото беше това, че всъщност успя
да разбие илюзията, която предполагаше че идва от директорката. А още по
- странен беше факта, че нещо го зашемети за няколко секунди. Усети
нечие силно присъствие... около себе си. Само така можеше да опише
странното чувство. След това погледна към края на коридора, но
единствения "изход" водеше към спалнята му. Може би сега, когато беше в
сянка докато директорката не се доближеше, беше идеалното време да
сътвори и осъществи план с последните си оставащи сили.




Артър не посмя да запрати кълбото си от мистична енергия в посока на
Дарин. Изненадващо, след няколко секунди Дарин внезапно спря на едно
място и застина така, спирайки нелепите си опити да се измъкне от
магическият капан, в който го беше поставила директорката, какъвто и да
беше той. Но по - странно нео се случи миг по - късно. Върху магическата
бариера, поставена от директорката се показа лице на мъж с горящи очи,
който започна реч, която сви сърцето на Артър, който не беше изпитвал
подобен страх до този момент:

Артър се опита да се изправи отново. Бе събрал малко сили. Не
мислеше да остави Селийн, а и другите, в ръцете на Дарин докато спят.
Най-вече Селийн. "Няма да избягам. А и какво беше огненото лице, което се появи преди малко." Все още бе истински уплашен и се опита да намери сили да продължи. "Всъщност, това може бие е поредната му илюзия, целяща просто да ни уплаши или забави. До колкото се отнася до мен, Дарин успя." Олюля се и пристъпи. Надяваше се да не падне.

Опита на Артър да се изправи се оказа повече от жалък. Той се
повдигна само колкото да падне на колене и замалко да се наложи да се
закрепи допълнително с ръце, за да не се строполи. Не можеше да
помръдне. В момента беше напълно уязвим за Дарин, който беше само на
крачка от... непоправимо действие. Дори директорката изглежда не беше
насам да помогне на русокосия нещастник. На това се казва да нямаш
късмет.

Дарин знаеше, че ще извърши зло. Необходимо зло. Не мислеше да
убива Артър, но всичко бе излязло от контрол. Дарин отиде бързо до Артър
все така невидим и безшумен. заради илюзията, като през това време
извади и разтвори сгъваемия си нож. С едно бързо движение резряза
гърлото на Артър.

Артър се стропoли на колене. Нямаше как да се изправи. 'По дяволите, явно ще трябва да остана и да си почина малко." Опита се да успокои пулса си. Сърцето му биеше ярсотно в гърдите му. "Само за малко. "
Вдиша дълбоко и бавно издиша. Притвори очи за да изтласка от ума си
горящия коридор и всичко, което се случи тази вечер. Само за миг. Но в
този миг усети нещо хладно да се допира до гърлото му. Приятната хладина
бе последното, което усети.


Дарин уби възможно най - безмилостно Артър. Безжизненият труп падна
на земята. Странно, но момчето не изпита чувство на умора, не и в
първия момент. По - скоро, се почувства сякаш това убийство го беше
въстановило по - добре от обеден сън. Да, Дарин определено беше роден за
убиец.

Дарин: +100 Dormammu energy.
Артър: -30 hp. Душата на Артър напуска тялото му.



Артър дори не усети кога умря. Дори не успя да разбере, че смъртта му е факт, не и преди да стигне до [You must be registered and logged in to see this link.] отдалечено до безкрайност, само за миг.

Дарин видя единствено как директорката напуска стаята
стресната. А когато видя трупа на Артър, очите й се разшириха като
чинии. Стоеше вцепенена над трупа на детето и не усещаше невидимата
заплаха зад гърба си.


Дарин не се помая, а се възползва от възможността да се шмугне в стаята
и да заеме мястото на илюзията, лежаща в неговото легло. След като го
стореше щеше да поддържа илюзията още малко, за да се увери, че на
директорката няма да и скимне да влезе отново в спалнята и случайно да
зебележи някаква промяна във все така спящия Дарин. -
"Тази нощ сторих зло спрямо Артър, но от друга страна то бе добро
спрямо мен. Страхувам се само че ако някой някога напише история за мен,
то аз ще съм злодеят в нея" - помисли си Дарин.

Дарин усети невероятна умора веднага, след като се
шмугна в леглото. Явно не беше засечен, но дори това да беше така...
никой не показа да беше разбрал. Когато се събуди на другата сутрин се почувства невероятно отпочинал и дори в по - добро състояние отколкото беше вчера.
Спечелена игра:

Интелект

+5

Опит(убийство): + 15.
Опит(изпълнени мисии): +865.
Опит(спечелена игра): +50.

Поздравления!
Ти стигаш ниво 5! Ти получаваш 3 точки способност! Ти получаваш 15
интелект. Ти получаваш 30 здраве. Ти получаваш 60 енергия.
90 опит се прехвърля за следващото ниво.



Активни мисии(Странични):
1. Атлет: Повиши статистика до 35(Незавършена).
2. Нормален? Пфу!: Повиши способност до 50%(Незавършена).
3. Олд скуул: Срещни оригинален(съществуващ във Марвел комикс/филм/анимация) герой(Незавършена).
4. Бе' аз съм бил красавец!: Срещни своя алтернативна/бъдеща/минала версия(Незавършена).
5. Почивай в мир: Убий същество умно колкото или повече от човек(Завършена). +100
6. Дали не прецаках сценария?: Убий оригинален за Марвел вселената герой(Незавършена).
7. MMORPG: Срещни друг играч(Завършена). +125
8. PVP: Проведи битка с друг играч(Завършена). +250
9. I PWND U!: Убий друг играч(Завършена). +500

Дарин се събуди напълно отпочинал. Радостта от живота го обля и
момчето разбра, че този ден е от ония безгрижни дни, в които човек няма
как да се бъде нещастен. Стана и започна да се облича. След това щеше да
почете от някоя от книгите, които бе напъхал предвидливо в багажа си.
Огледа спалното помещение, за да разбере дали останалите са се
събудили...

Двете живи(все още) момчета не бяха будни, но затова
пък Селийн изучаваше с известен интерес дъската, на която вчера Артър
беше изиграл последната игра в живота си.

Дарин забеляза, че другите момчета още спят. Леглото на Селийн бе
празно, а тя самата разглеждаше игралната маса. За миг будното момче се
замисли за това, че сигурно отстрани изглежда странно момчета и момичета
да делят обща стая. Особено в сиропиталище. В повечето такива
"учителите" бяха твърдо убедени в непочтенността на децата, за които
отговарят. Дарин стана бавно и започна да съблича пижамата си тихо. Щеше
да се облече в най-хубавите си дрехи. Денят бе прекрасен. Докато се
оправяше, хвърли поглед на облеклото на Селийн. То бе...

То бе същото, каквото беше и миналата нощ. По някаква
причина тя не се беше преобличала, но роклята й бе неизмачкана. Нито
гънка. Мълчеше и все още не беше поздравила Дарин. Може би идваше от
благородническо семейство, все пак беше толкова красива. А ако беше
лейди, със исгурност щеше да очаква от някой, който смяташе за лорд, да
следва етикета. Маркюези.

След като Дарин се облече, заговори Селийн.
- Добро утро, Селийн -
младежът се бе наситил на празни учтивости и обръщения през живота си, а
сега се намираше в едно сиропиталище и произходът не значеше много. - Днес си също толкова ослепителна, колкото и снощи. Предполагам се чудиш каква е тази маса. - Дарин зачака да види как ше му отвърне момичето. - "Наистина е изумителна".

- Не, милорд. Напълно съм
запозната, че това е версия на "Руейдански лабиринти", датираща от XIV-и
век. Макар, че винаги съм предпочитала японската версия от XII-и век - след няколко мига Селйин изгуби интерес спрямо играта и погледна Дарин със тъмните си, като нощни езера, очи. - Какво ще кажете да се измъкнем по - рано от останалите и да се разходим по Скалистият плаж?
Дарин не знаеше дали тя също можеше да управлява магия, но тези очи го омагьосваха повече отколкото... УАУ, ама тя наистина ли?

Дарин се усмихна наум. - С удоволствие. Хайде да разузнаем дали главният вход е единсвения такъв - Дарин отиде до вратата, за да я открехне, като същевременно погледна Селийн с очакване.

Селийн реши да не показва ентисуиазъм, дори да беше изпълнена с
такъв и без повече приказки тръгна напред, следвана от Дарин. Минаха
през коридора, озвучен от небивала тишина. Естествено, минаха и през
останките от Дарин - червено петно, явно директорката все още не беше
поръчала на чистачките да го измият. Оставаше въпроса, относно това кой
бе преместил трупа му.
Тъкмо преди да минат през гишето, което беше празно в този час, ги засече едно момче на около 18 години. То изглеждаше така:

Дарин напусна сградата, последван от приятелите си.

Дарин и останалите напуснаха сградата през познатия им вече вход. Както
бе забелязал и на влизане, сиропиталището отвън изглеждаше като
изоставено. Боята бе почти избеляла, а на някои места под нея се
показваха пукнатини. Дарин стигна до заключението, че щом пукнатините се
показват там където боята се е олющтила, то следователно те не са нови,
а най-вероятно са се били образували още преди последния "ремонт".
Дарин се огледа наоколо, за да разбере какви са съседните сгради, а
после впери поглед и в небето...
- Каква прекрасна сутрин! - Дарин въздъхна радостно(истински!).

Дарин се отправи към плажа. - Не мислите ли, че морето по това време е особено красиво? Можем дори да поплуваме! Водата сигурно не е толкова студена. Все пак и вчера бе също толкова слънчево, колкото, изглежда, ще бъде и днес.

От вратата на таксито се подаде един елегантен крак, обут в черен ботуш. Слезе, а след него и втори. Дребна японка извади от багажните на таксито огромен пластмасов калъф с колелца. После го нарами на гръб и хубаво намести презрамките на раменете си. Виолончелото тежеше много на крехката жена, но песента му си заслужаваше. Мамеха се чудеше къде щеше да се проведе този благотворителен концерт. Очакваше голяма зала със скъпи килими и надути бизнесмени, готови да се изръсят веднъж годишно в името на децата, за да си спечелят точки пред медиите или обществото. Вместо това чернокосата намери сиропиталище.
"Господи" - прошепна тя и две големи сълзи се запряха на клепките й. Винаги, когато се сетеше за сираците, й ставаше тъжно. Искаше й се да си осинови поне две дечица, но бюрокрацията я спъваше.
Преди да се е разплакала Мамеха отиде при шофьора на таксито и го попита:
- Колко ви дължа?

"Странно такси." - помисли си Мамеха. Тя не знаеше, че може би това не беше никакво такси, а кола, наета да я закара точно до тук. Очуканата сграда събуди неизмерима жал в женското сърце. Сега чернокосата беше сама пред сиропиталището и трябваше да влезе... някога. Тя свали виолончелото от гърба си и седна на земята, опряла гръб във вратата. Притисна колене към гърдите си и въздъхна. Зад тези стени имаше деца, които си нямаха родители, а тя искаше да стане родител, но си не можеше да си има дете. Горещи сълзи бликнаха от очите й. Бог я беше наказал твърде жестоко, а не й беше дал нищо в замяна. Онзи ден, в който животът на бебето й беше приключил още преди раждането му, някакви ужасни люспи се бяха появили по ръцете и краката й заедно с безкрайно дълги и здрави коси. Ако сега някой й предложеше да замени силите си за възможността да стане майка, Мамеха щеше да приеме на драго сърце. За съжаление това нямаше да се случи. Черните змии, които оживяваха по гърба й никой фризьор не можеше да отреже.
Лицето на красивата жена беше съвсем мокро, сякаш беше валяло. С малка ленена кърпичка японката избърса сълзите си и стана. Хвана презрамките на калъфа и почука на вратата. После натисна дръжката. Може би никой нямаше да й отвори.

Никой не я посрещна, от вътрешната страна. Подът в коридора, открил се пред нея, беше от студен цимент. Смразяващата тишина беше нарушавана единствено от простъргвания по нещо.

Крачките на Мамеха отекваха в тишината. Острите токчета на концертните й обувки правеха безуспешни опити да пробият цимента, но той оставаше непокътнат. Колелцата на калъфа поскръцваха леко и алармираха, че им трябва смазка. Нещо не беше в ред. Шестото чувство на мутантката й подсказваше, че я бяха подлъгали. Не можеше да не я очакват, ако наистина имаше някакво благотворително събитие. Много странен й се стори и фактът, че в едно сиропиталище не се чуваха детски гласове. Наистина едно такова място не можеше да донесе смях на измъчените малчугани, но да ги накара да замълчат завинаги - на дали. Сградата се струваше на Мамеха съвсем изоставена. Упорито нещо стържеше. Дали бяха мишки в стените или друга беда?
Музикантката продължаваше да върви напред и се оглеждаше за нещо като директорски кабинет. Ако наистина това беше мястото на концерта и нямаше клопка, управителката на дома щеше да е най-добре осведомена за ситуацията.

Дарин заби очи в лицето на Селийн. - "Защо й трябваше да говори за Артър?" - Дарин изпитваше малко вина за това, че бе убил момчето. Но все пак я изпитваше. За малко си бе помислил, че с Артър могат да станат приятели. Въпреки лицемерието му. - "Защо му трябваше да ме напада?" - Дарин въздъхна наум. Вярно, бе използвал силите си, за да спечели играта, но Артър можеше да не изстрелва заряд, целящ да го убие. А и тая сделка.. Долетя му като гръм от ясно небе. Дарин не посмя да мисли повече в тази насока.
- Не мисля, че има смисъл да търсим Артър. Нещо ми подсказва, че повече няма да го видим. Поне не тук. Ако е избягал, то браво на него. Мисля, че това сиропиталище крие дълбоки тайни и е опасно. Ти какво ще кажеш?

Даре стоеше с едната си ръка на рамото, защото му беше навик да си държи дръжката на катаната, дори и да нямаше нищо там. Доближи се до входната врата. Мислеше се за велик и за това я ритна, за да я отвори... Епил фейл.. Момчето стоеше още от вън, а голямата порта не се отваряше. За това трябваше да използва ръцете си. Отвори я като нормалните хора. Свали слушалките от ушите си и те паднаха на вратът му. Музиката се чуваше тихичко "Keep rollin Rollin Rollin" мо Най продължи да се движи в празния коридор и изкрещя:
-Йо. Новото момче е тука! Няма ли агитация по посрещането?

"ДААААААА... НЕЕЕЕЕЕЕЕЕ" - Дарин се учуди излючителни силно. Учудването дори се отрази на лицето му - "WTF!" - Кой ли можеше да е убил "приятеля" му Нео? Някой много могъщ със сигурност.
В главата на Дарин възникнаха стотици предположения. Първото бе, че Селийн го е убила - "И защо не? Не е ли странно, че Селийн толкова силно настоя да излезем точно когато Нео умря? При това той искаше да я убие!" - Дарин се вгледа в лицето на събеседничката си - "А може би не. Може просто някой да му има зъб. С неговия характер.."
Мислите на Дарин препускаха от възможност на възможност с изумителна скорост: Просто задавяне? - малко вероятно; Жертва на някой нов неприятел? - Не е имал време да си създаде врагове; Жертва на директорката? - Защо би го убила посред пълната столова?;
Имаше още много варианти, но Дарин реши да се концентрира върху тях по-късно. Най-вероятният кандидат за убиец си оставаше Селийн. - "Ако въобще Нео е мъртъв. Може да е инсценирал смъртта си. Може да владее илюзии!"
- Селийн! Ако ще ходим "да търсим" Артър по-добре да побързаме. Не би било хубаво да ни хванат докато се измъкваме! Е? - Дарин събра ума си за изненадваща атака. Кой знае дали някой не би се опитал да го убие насред суматохата?

Беше доста тъмно в това сиропиталище. Оглеждах се и търсих изблици на светлина и ето.. дойде момента на среща с живи същества. Погледнах напред и потърсих катаната си, защото не можех да живея без нея. Това ми беше като инстинкт, но... Меча ми го нямаше. За това просто застанах в леко предпазлива позиция и попитах:
-Извинете. Ами.. прехвърлиха ме тук от Америка и.. не знам какво да правя. Ще ми помогнете ли?

Селийн хвана Дарин за ръката и го "издърпа" до изхода на столовата. Суматохата бе в своя апогей, така че Дарин реши, че изнизването им е останало незабелязано.
Тъкмо когато щеше да изрази учудването си от смъртта на Нео, пред Дарин изникна някакво момче. Или поне му се стори, че е момче. Нощта вече се бе спуснала и тъмнината спираше до някъде зоркия му поглед.
"Ах! Някое дете, закъсняло за вечерята!" - Дарин се изненада неприятно от тази среща. Сега вече имаше свидетел, който можеше да разкаже на някого за измъкването им от столовата. - "Дали да не го убия?" - Дарин за миг се стъписа от собствената си мисъл, но бързо осъзна, че тя чисто и просто е нещо като сарказъм, продиктуван от убийствата, на които бе станал свидетел или по-скоро участник - това на Артър и Нео. Все пак събра ума си още по-силно отпреди - Че кой знае дали този непознат не е поредната "откачалка", както би казало семейство Дърсли от фентъзи-поредицата "Хари Потър"?
- Добра среща! - гласът на Дарин прозвуча наистина жизнерадостно - все пак Накес бе изключително добър в манипулациите или в така наречената "Даес Дай-Мар"
- За къде си се запътил? - продължи момчето неофициално, решавайки, че това е най-подходящият подход в този случай- Сигурно си някое от децата?

Дарин се учуди от това, дето каза момчето Даре. Че него какво го интересуваше откъде идва някой си? Все пак запамети временно информацията - в редки случаи и най-ненужната наглед информация би могла да се окаже полезна. Ако ли пък не влезеше в употреба дълго време, просто щеше да я забрави.
Незабавен от мислите си, Дарин веднага се здрависа с Даре но-или-там-каквото-беше Най, без да казва собственото си име. Разбира докато го правеше се приготви да пусне някоя илюзия за всеки случай.
Във същото време отговори и на въпроса, който му бе задало момчето:
- Относно директора... предполагам, че ако продължиш натам, откъдето идваме ние, ще се срещнеш с нея. Не съм сигурен, обаче, че ще ти бъде особено приятно. Там е и стола.