Кварталът на падащите листа

Едно дрипаво момче стоеше зад един електрически стълб и гледаше в края на улицата. Мигна с клепачи. Слънцето го напичаше, а той дори не трепваше.

К беше обеднял в последните дни. Останалите пари нямаше да му стигнат за още дълго. Добра идея бе да се свърже отново с човека, който му уреждаше работа или с други думи пакети, които да транспортира в замяна на прилична сума.

К не се интересуваше от пари. Изобщо. Хич. Ама ни най-малко. Освен това ненужните разговори му бяха неприятни. Досадни. Протяжни.
Момчето си спомняше последните си пари. Беше отдавна. Спомняше си че бяха две банкноти от по 20 лири (беше се сдобил с тях в едно провинциално градче в Англия). Помнеше и как ги загуби (в Истамбул) когато ги направи на хартиени самолетчета и ги хвърли от най-високата сграда... полета на едното бе красив, но другото падна право надолу.
К не пазаруваше. Когато беше гладен, просто ядеше. Когато искаше да стигне някъде, просто отиваше. Други неща рядко искаше...
Опита се да си спомни защо изобщо бе станал транспортер. Да... беше случайно. Някакъв идиот на летището бе решил да пренесе хероина си чрез него. Идиота обаче не знаел че К нямал намерение да минава като останалите пътници. В крайна сметка К се озовал в Ню Йорк с 2 килограма хероин и проследяващо устройство. Намерили го, взели хероина, дали му хартийки (пак същите ненужни хартии...) и билет за полет до Париж. Преди да разбере какво се случва, К вече бил кацнал в този град.
Сега просто стоеше и правеше това което прави най-добре - радваше се на мига.

Мига беше готин и К можеше да му се наслаждава колкото си иска, докато той не отминеше. Разбира се, парите не бяха единствения начин да извлечеш полза от "транспортиране." Тръпката понякога беше на ниво. Пък и никога не знаеш как може да се обърнат нещата във всеки един момент.

К тръгна по улицата. Чудеше се какво ли можеше да види в Париж. Искаше да разгледа.

В този квартал имаше доста неща за разглеждане, както беше в Париж като цяло. Като се започнеше с японските черешови дървета, чието ронене в определен сезон от годината бе спечелило името на квартала, та се минеше през засмяните лица на хората живеещи тук - продавачи изпращащи пакет по куриер, пенсионери обръщащи страниците на вестник, майките бутащи колички с бебета спокойно, та се стигнеше до децата които играеха на някаква японска игра на карти.

K отиде до едно дърво, но не череша, а обикновен кестен. Приближи ръка и хвана с пръсти една листна въшка. Огледа я от тук, огледа я от там, след което реши да изпробва умението си, като превърне китката си нещо като същата листна въшка. Чудеше се какъв ли ще бъде ефекта...

Ловките пръсти на К уловиха въшката лесно, но кожата му не реагира по никакъв начин след контакта. Въобще, дори чувството не беше нищо особено - не както в случаите, когато докосваше други материи. Дървото например - когато го докосна за да улови въшката, му се стори че е проумял молекулярната конструкция на дървесната кора.

"Значи не мога с живи твари" - си помисли К и смачка въшката. Сега тя бе пихтиеста каша. Опита се отново да проеми ръката си с рази мулекулярна структора.

И реакцията... успя. Прояви се. Стана факт. Ръката, от китката надолу, придоби изключително блед цвят. Кръвоносните съдове в тази област изпъкнаха и изпод кожата изглеждаха, като че ли бяха придобили черен цвят. Освен това, самата ръка го сърбеше... отвътре. В същото време, обаче, трансформираната област, като че ли усещаше много по - финни промени в заобикалящата го среда, спрямо другата му длан... която в момента сякаш не усещаше въобще. Просто цялото му внимание беше съсредоточено върху променената част от тялото му.

"Интересно..." - си помисли К и тръгна по уличката. Едно дете изпищя като видя ръката му. Майката го прегърна и закри очите ми.
"Това може да е проблемно" - си помисли К. Върна ръката си към нормалното и изяде малкия труп на листната въшка. Продължи по улицата, вървеейки към парижкия център.